В Република България има цели 51 висши училища. Ако се съмнявате, можете да проверите в сайта на Министерството на образованието. Заедно с всички филиали на университети в различни градове на страната (и висши училища със съмнителна акредитация) порталът Webometrics ги изчислява на 58. Напомняме, че населението на България е приблизително 7 200 000 души.
За сравнение 65-милионна Великобритания има 154 университета. При около 10 пъти по-голямo население, Обединеното кралство има само 3 пъти повече висши учебни заведения. Защо се наблюдава този феномен в България и какви са причините? Какви са последствията? И – най-вече – какво може да се направи? На тези въпроси ще се опитаме да отговорим.
Така и не разбрахме ползата от полувисшето образование…
Една от причините за много висши училища в страната е, че практически всички полувисши институти, създадени по времето на соц-а, се превърнаха в университети. Тенденцията продължава – миналата година например Колежа по телекомуникации и пощи се превърна във Висше училище по телекомуникации и пощи. Тези ВУЗ-ове се борят за студенти, получават право да организират магистърски програми и печелят повече държавни субсидии. Системата естествено ги стимулира да го правят.
Обществото обаче не печели нищо от това.
Освен че една камара родители могат да се похвалят, че детето им има “вишу”, а не “полувишу” и е истински бакалавър, а не “професионален” такъв. Това, че е прекарало 4 години от живота си, изучавайки нещо, за което му стигат две остава без значение. Това забавяне обаче не само не помага, но и пречи за реализацията на пазара на труда. Липсата на практически знания и остарелите методи на преподаване отдалечават студентите от мечтаната работа. А 4-те години семестриални такси, наеми, квартири и пътуване натоварват семейния бюджет. Държавата също инвестира много в неща с ниска възвращаемост.
В България има сериозна “скрита” безработица.
Фактически имаме голям контингент студенти, които реално не се готвят адекватно за професионална реализация. Не е учудващо, че най-популярната реализация е продавачи. Напълно сериозни сме – прегледайте rsvu.mon.bg и ще видите, че реализацията на много специалности и университети е именно такава.
Правителството обаче не се притеснява. Не става дума за сегашното. Никое правителство не се притеснява, а си отчита безработица, която вечно е ниска и продължава пада. Чиновниците си дават сметка, че толкова много млади хора без работа са опасни и като нищо ще решат да протестират или по-лошо – да гласуват за някого.
И какво трябва да се прави?
Решението не е лесно. Закриване на университети би предизвикало протести както на заетите в сферата на образованието, така и на студенти и обществото като цяло. Все пак всеки регион се гордее с висшето си училище и би го защитил. Много хора за зависими и чисто икономически от системата.
Очакванията, че университетите ще се слеят сами, обаче са твърде нереалистични. Причините изброихме току-що. Затова държавата трябва да предприеме радикални и категорични действия. Да се дадат финансови стимули за окрупняване на мрежата от университети, но и срокове за случването й.
Заедно с бизнеса трябва да се изготви цялостна стратегия относно това какви специалисти са необходими в различните региони на страната. И тази стратегия трябва да бъде с дългосрочна перспектива и да се спазва.
Автор: Йордан Карапенчев
