Деница Иванова стана първенец на юбилейния 140-ти Ботевски випуск на НВУ.
Преди дни тя получи тържествено първите си пагони на лейтенант, но още й е странно това, което се е случило с нея и не може да се окопити. Вълнува се от наградите и признанието, от обичта на роднините, пръснати из цяла България, но дошли специално да я видят и поздравят след производството. Разговаряме по телефона малко след като беше изпратила последните гости, и, подвластна на емоциите, отговаряше бързо и отривисто, сякаш да излее на един дъх всичко, събрало се в нея.
Макар да завършва първо „Маркетинг” във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”, на младото момиче отдавна й е предопределено, че ще бъде военен.
Израснала е в семейство на баща и вуйчо военни, а и по-малкият й брат Петър също стана лейтенант в един ден с нея и получи дипломата си, само че в друга специалност – „Въоръжение и боеприпаси”.
Деница Иванова, с която можем само да се гордеем, си е момичето от нашия край, от с. Върбица, Горнооряховско, нищо, че е родена в Казанлък, на 7 юни 1991 г. Баща й, родом от селото, завършил сержантското училище в Горна Оряховица и бил разпределен в Казанлък. Преди това обаче негов приятел и съученик го запознал със сестра си, пламнала ученическа любов, после женитба и…на бял свят се появява Деница. Две-три години след раждането й се местят в с. Върбица, където живеят до ден днешен.
Тръгва по стъпките на баща си, който всеки ден й е бил личен пример, както и нейният вуйчо, все още военнослужещ.
Сержантът, който така и не станал офицер, защото семейството му се увеличило, мечтаел да види децата си с офицерски пагони.
„Родителите ми ни възпитаваха в българщина и особено в християнските ценности. Затова и двамата с брат ми поехме по този път”, казва Деница. Споделя, че още преди да влезе във ВТУ, била готова за Военното училище, но се уплашила, че няма да покрие високите изисквания на военната професия. Затова продължила с икономическото образование. Минало време, брат й заявил, че иска да кандидатства в НВУ „Васил Левски”. Деница тъкмо станала бакалавър във Великотърновския университет и решила да опита с него, какво пък толкова, ако не я вземат, има си вече образование и професия. Не само я приели специалност „Войски за ядрена, биологическа и химическа защита и екология”, но и влязла с хубав бал.
За добрата физическа подготовка, която се изисква още при кандидатстване, на младата жена много й помогнало това, че е от село. Трудът от малка в голямата градина, това, че е свикнала от дете да помага на родителите си е възпитало в нея борбен дух и да не се отказва от мечтите си. А с бягането, което е най-силната й дисциплина, успешно се включила вече като курсант в общоармейските състезания по ориентиране и дори печели медали. Този спорт й допаднал много, защото изисквал не само физически усилия, но и мислене. Добре е и със стрелбата, често е улучвала десетката и на право мерене, и на динамична стрелба.
Сигурно е чудно за много млади жени, но Деница говори с искрен възторг за живота във Военното училище, за приятелствата там, и за преподавателите.
Нищо, че началото било трудно: „Когато прекрачихме прага на НВУ преди 5 години, качихме се по стаите, дадоха ни униформите и ни казаха след 10 минути да сме строени. Няма не искам, няма недей. Бяхме шашнати, ръцете ни трепереха, не знаехме коланите как да си сложим, как да си обуем кубинките. И изведнъж започна едно ежедневие, за което не си подготвен. Затова и много хора напускат първите седмици преди клетвата. След като обаче те грабне този живот, хората, които са там, дават мило и драго само и само ти да станеш човек. Като се започне от съветите как да говориш и да се държиш, какви взаимоотношения да имаш с подчинените си, с равните на тебе и командирите, до начина на получаване на знания. Нямало е момент, в който да поискаме отделно от задължителните занятия някой да ни обясни нещо и да оттренираме още веднъж и да ни се откаже. Преподавателите и командирите ни са оставали и след работно време, за да можем ние да научим нещо. Никога не е било, когато съм молила да ми се обясни нещо повече и те да ме върнат. Даже го правят на драго сърце и са страшно горди. Много съм доволна от тях. Може би, защото във Военното училище, за разлика от ВТУ, бяхме малко хора и ставаме като семейство.“
„Като ходим на зари, даваме наряди, постоянно ни се говори как ти си човекът, който стои между народа и другите. Това много надъхва и сплотява. Наистина, за мене Военният университет дава много и учи много – на самоувереност, отговорност, дисциплина и хубаво поведение”.
А приятелите за нея са „братя по оръжие”: „С хората от взвода, с които съм живяла, денонощно бяхме заедно, само в 8-те часа за спане по стаите бяхме разделени. Ядяхме заедно, и в дъжда и студа – пак заедно. И сме спали по горите, на занятия и стрелби, всичко сме правили заедно. До края на живота си знам – звънна ли на някой от тях, никой няма да ме върне. Тази атмосферата много сплотява”, изрежда все още пресните си впечатления Деница. И това, че не е почувствала никаква завист от колегите си, когато разбрали, че тя е първенецът на випуска. Даже момичетата от нейното класно много й се зарадвали. За разпределението също нямало караници. Седнали като големи хора и се разбрали.
Преживяла и цивилния, и военния студентски живот, Деница много добре успява да направи разликата, която за нея е „от земята до небето”: „Съгласна съм, че студентският живот е нещо, което всеки трябва да преживее, но там няма толкова отговорности, няма тази себеотдаденост, ако ти сам не си я наложиш, по-либерално е. Там няма кой да ти покаже пътя. Във Военното училище тази свободия я няма. За лекции не се закъснява, а не дай, Боже, да избягаш. Вечер си на проверка, независимо дали ти се ходи на дискотека или приятелят те чака на кафе.”. За сметка на това военният живот е достатъчно динамичен, харесва й и се чувства във свои води.
Деница Иванова е разпределена в едно от формированията на съвместното командване на силите и в понеделник беше първият й работен ден. Гарнизонът е великотърновски, но повече подробности не казва, защото е секретно. Ще живее на квартира във Велико Търново с едно от момичетата, с които 5 години са делили хляб и трудности. Има сериозен приятел от 4 години, взводен командир в карловско поделение. Любовта им от разстояние издържала изпитанията на времето, защото според Деница, когато хората са сериозни и си имат доверие, знаят какво искат от живота, проблеми няма. А дали се задава сватба? „Трябва да питате приятеля ми”, смее се Деница и си пожелаваме този кратък очерк да го подкани към решителност.
Автор:Ана Райковскa
Източник:regnews.net
