fbpx
Начало » Любопитно » Мястото училище – място за изкарване на оценки

Мястото училище – място за изкарване на оценки

  • bobi
  • 08 ян. 2018
  •  Коментарите са изключени за Мястото училище – място за изкарване на оценки

Всички знаем. Училището е нещо, което трябва да „избутаме“, ама ако може с шестици. Ако не може… абе, както може. Ах, тези шестици! Колко са желани и колко малко струват повечето пъти. Колко често някой се замисля, че 6 означава отлично справяне, 5 – много добро, 4 – добро, 3 – средно? Всъщност колко често питаме децата си какво ново са научили днес, да ги помолим да ни разкажат и въодушевено да прибавим свои разкази по темата? Колко често правим това? Да превърнем знанието в приоритет, в споделяне, в преживяване… Обикновено въпросите са свързани с оценките и дали се е случило нещо интересно, но по-скоро със съучениците. И нека си признаем! Ние наистина не се интересуваме дали и какво са научили децата в училище. Ние просто мечтаем да са успешни, пък за това са им нужни отлични оценки. Ние даже знаем след завършване на средното образование как трябва да продължи техният живот. Висше образование, разбира се! Обаче не просто висше, трябва и да е перспективно. След завършване на бакалавър задължителна е и магистратурата. Ми да! Кой в днешно време няма магистратура? От специалността вече е ясна и професията на нашата рожба. Еми така си е! Вече почти сме успели да направим успешен човек  от детето си. Браво на нас! Можем на воля да се хвалим и гордеем. Пък детето… Абе, спокойно, ние най-добре знаем как то е щастливо. То е още малко (даже и на 20) и не разбира, но, Слава Богу, ние знаем.

Е, после, когато след добитите титли (бакалавър, магистър…) човекът все пак не работи по своята специалност, тогава вече са виновни държавата, политиците, общината… В никакъв случай не е защото просто това не е мисията на този човек…

И така! Някъде там, измежду колекцията от шестици, от дипломи и сертификати, измежду проекциите върху нас от нашите родители, някъде там, измежду чуждите очаквания, ние сме почти безвъзвратно изгубили себе си. Ако изобщо някога сме се имали де! Едва ли…

И в едно лирическо отклонение да кажа, че даже не съм сигурна в момента кой пише – повече родителят, който вярва в уникалността и щастието на своето дете (онова щастие, което аз няма как да знам и предвиждам, защото то може само да се изживява и усеща), или повече учителят, сблъскващ се ежедневно с жадния за шестици и празен за знания поглед на ученика. И ми е мъчно! Мъчно ми е за тях, за нас…

Аз обичам учениците с ниски оценки. Те са си наши деца и никак, ама никак не са по-малко от отличниците, които понякога (доста често даже) са готови и през трупове да минат. А тези „лоши“ ученици с какви погледи и реакции се сблъскват постоянно и в училище, и най-вече вкъщи? Погледът, пълен с разочарование. И този поглед мачка, той просто мачка. И този ученик не просто сам се е разочаровал от себе си, а непрекъснато вижда и разочарованието на околните. Чувствата като неудовлетвореност от себе си, ненужност за другите… съпътстват неговата изграждаща се личност. И как да разцъфти, как да открие своите силни страни и да ги развие?

Аз съм учител по български език и литература и естествено, че за мен това са най-хубавите и най-лесните предмети на света. Но! Аз не мога да пея, не мога да рисувам… Слава Богу, че има и хора на изкуството, на занаята, на спорта… Ако всички бяхме учени – ужас! Разбира се, че така, както аз например все пак обичам да спортувам, и го правя, е хубаво и хората, които не са ориентирани към науката, да са все пак грамотни. А тази грамотност не означава шестици, а трайни знания.

Та, да се върнем на темата! Училището си е място за получаване на оценки, обаче дали не можем да променим тази осакатяваща идея? Знам, че можем. Достатъчно е да обясняваме на децата си, че там ще добиват нови умения, ще научават толкова нови и интересни неща,  от които някои ще им харесват, а други – не.  Тук е мястото да им подскажем, че е полезно да наблягат  върху това, което им допада, но и да не изоставят съвсем онова, което им е трудно, защото и то е необходимо. А и точно то е предизвикателство, пък справянето с предизвикателства ни прави гъвкави и силни. И точно тук е мястото да им кажем и покажем, че ние винаги ще се гордеем с тях. Защото всяко дете е цяла вселена и тази вселена може да бъде толкова ценна и без да е машина за шестици, и тази вселена сама знае и трпърва ще разбира как да става все по-пълноценна и да се наслаждава на процеса и на резултатите. Всеки от нас може да бъде щастлив и пълноценен само когато развива своите силни страни, когато вярва в своята мисия и в своята уникалност.

Нека пораждаме у децата си любов към знанието, към себе си и към живота! Нека ги преоткриваме, а не проектираме! Нека и в провалите им се гордеем с тях, защото са опитали! Нека и ние учим от тях! Нека не ги вкарваме в „коловоза“! Нека се радваме на тяхната индивидуалност и уникалност! Нека ги научим да бъдат щастливи по техния начин!

Тогава, повярвайте ми, шестиците идват сами и пълни със стойност! Да, и аз обичам шестиците…

Източник: http://www.detskorazvitie.com

Избрани Университети

Препоръчани Консултанти

Top