Опитвам се да се замисля кога думите загубиха своята стойност. Спомням си, че навремето гледах филми, в които се твърдеше, че мъжката дума на две не става. Имам и някакви спомени, че дядовците като бяхме малки често го казваха. Не мога да си спомня кой ме е научил – дали някой близък или живота, но знам, че думата са нашия облик. Опитвам се да го обяснявам редовно и на моите приятели, че когато човек даде думата си, той трябва да застава плътно зад нея. Първо казваме, след това действаме. Думите могат да те издигнат, а могат и да те натъжат много.
Именно затова често се натъжавам от хора, които не държат на думата си. Постоянно съм облъчен от всякакви думи, но много рядко те биват изпълнени. Да, може би трябва да подхождам по-спокойно и да не им обръщам внимание, но се ядосвам, че трябва да живея в такава среда – нехигиенична. Нямаме хигиена на общуването. Общуването ни е мръсно и под въпрос. Днес общуваш с някой, утре не знаеш дали ще го срещнеш пак. Днес си правиш планове, утре ги разваляш. Живеем в несигурни времена.
Често хората казват: „Ще ти звънна“, „Ще ти се обадя утре.“, „Ще ти пиша малко по-късно.“, но това много рядко се случва. Не звънят, бе, дявол да го вземе. Само обещават. Аз го разбирам ясно – когато ми кажат, че ще ми звъннат малко по-късно, значи ще ми звъннат малко по-късно. Ясно е, че може да да значи, че ще ми звъннат малко по-късно през годината, но все се надявам, че става дума за малко по-късно през деня. Следва обяснението, че е бил зает дадения човек. Уви, дори не се уважаваме да си признаем, че не ни се е занимавало или че сме забравили. Най-често обаче не сме приоритет на този човек. И няма лошо в това. Лошо е да бягаме от истината и да оставяме грешно впечатление в другия. Да го лъжем, за да не го загубим, защото някога може би евентуално ще имаме нужда от него. Не го уважаваме – хвърляме му прах в очите, лъжем го.
Има и една друга тенденция. В последно време има много глад за любов. Хората имат прекалено голям избор и накрая остават сами. Смятат, че ще намерят по-добро, че този човек не е техния и чакат и чакат… Или избират по няколко човека едновременно. И в 2-та случая онази пламенна любов я няма, няма я отдадеността. Тогава гладът става по-голям и по-силен. Нуждата за нежност и емоция се засилва. Така започват на всеки срещнат да говорят, че е специален, че няма да го оставят, че го обичат, обаче след 2 седмици разбират, че не е така и си тръгват разочаровани. Най-често се покриват и не можеш да ги намериш. Покриват се засрамени от себе си и хванати от новия вихър на любов. Аз обаче се чудя защо са нужни приказки. Защо са нужни силни думи още в началото на всяка връзка? Защо едно „завинаги“ трае по 2 месеца? Нима хората не осъзнават колко сила има в думите и колко могат да наранят другия? Нямаме уважението към другия и неговите чувства… Искаме да си изживеем всичко на момента и започваме като вълна да говорим и говорим без значение това какви последствие ще донесе след себе си…
Нямаме уважение един към друг. Аз съм бил свидетел на много грозни сцени. Хората се ядосват, нервират и започват да изливат своя гняв под формата на думи – чуват се всевъзможни определения и обиди. Накрая винаги стихията спада, идва умората и съжалението. Обаче едно „Съжалявам“ не може да изтрие огромните обиди. Нямаме уважение към другия, защото, ако го уважаваме, не бихме го обидили. А когато нямаме уважение един към друг, какво по дяволите правим един до друг в една стая?
Най-редовно сме заменими. Хората по всякакъв начин опитват да покажат, че могат да се оправят сами в живота и че друг не им трябва за да бъдат щастливи. И може би е страхотно да можем да сме си самодостатъчни, но начините, по които се показва това, не будят респект. Най-често другия човек, в стремежа да покаже колко си е самодостатъчен, го изкарва върху теб като те игнорира. Опитва се да покаже своето „могъщество“ над ситуацията и ти биваш елиминиран от картинката. Биваш захвърлен и заменен. До вчера сте познати, приятели, любими– днес се правите, че не съществувате. Всичките силни думи за подкрепа в трудни момент се изпаряват под тежестта на… гордостта.
Да, много са горди хората, прекалено много. Това всичко се корени надълбоко и често показва точно обратното – несигурност и болка. Ставал съм свидетели как заради една гордост хората развалят цели връзки, семейства, спират контакт с роднини, дистанцират се… Готови са да умрат сами, но да не стъпчат гордостта си. А аз винаги съм се чудил там, където има любов, трябва ли да има гордост? Нима, ако уважавам един човек достатъчно, ще си позволя една гордост да ни раздели? Щом съм му казал в един момент, че ще бъда до него – значи ще бъда до него.
Да бъдем коректни въпреки трудностите – това е сложно за постигане. Изисква се много голяма емоционална интелигентност. Качеството на отношенията често е зависимо от качествата на човека. Колкото по-красиви са отношенията ви, толкова по-качествен човек си. Човек, който е готов да прости, да направи компромис, да преглътне обида и гордост. Защото всички грешим. Важно е да се научим да прощаваме.
Нека се обичаме, нека държим на думата си, нека не пренебрегваме другите, нека не се имаме за повече от останалите. Всички сме на равни начала в живота и всички имаме чувства, емоции и всеки заслужава добро отношение. А когато ти се държиш добре с хората и те ще се държат добре с другите – ефектът на пеперудата. Длъжни сме да опитаме… Ако не за нас, то за нашите деца… Нали не искаме и те да живеят в нехигиенична среда?
Материал на Борислав Борисов – Bobby
