Човек започва съзнатия си живот със задаването на въпроса „Защо съм тук и какъв е смисълът на моето съществуване?“ Отговорите, разбира се, търпят индивидуални промени през годините, но обикновено в зряла възраст човек живее или за семейството си, или за себе си, или за другите, или за пари, или за конкретно дело/цел или за комбинация от горе изброените.
Този, който живее за душата си навярно е осъзнал относителността на реалността. Тя уж е една, а сама по себе си има толкова много интерпретации. Изменя се спрямо „нейния собственик”, пречупва се по различен начин през призмите на „чуждите”. Когато човек е щастлив, вижда и изживява дните си по един начин, а когато е потиснат, объркан – по съвсем друг. Но променил ли се е светът за един ден или се е променила перцепцията за реалността? Реалността е илюзия, в която живеем. Вечер заспиваме, а сутрин се будим на сцената на живота – училището на душата. Съзнавайки това, човек знае, че той никога не губи. Ние или печелим, или се учим на нещо. Учим се от загубите, учим се от болката, учим се от болестите.
Затова смиреността е качество, което този, който живее за душата си непременно има. Той не приема нищо на сцената лично. Той не се обвързва с обидата, с разочарованието, с чувството за недооцененост. Той не си втълпява ролята на страдалец, срещу който е целият свят. Той не изпитва потребност да съди хората.
Смиреният човек знае, че мислите и действията на всеки, от убиеца до светеца, произлизат от тяхната представа за „най-доброто” и за „щастието”. Всеки един от нас иска едно и също нещо – да бъде щастлив, да бъде обичан и същото за хората, които обича. Във всеки един миг ние взаимодействаме със света по начин, който смятаме за най-добър в зависимост от интелектуалното, емоционалното и духовното ни развитие.
Осъзнавайки това, вече е повече от ясно, че никой и нищо не иска да ни „направи зло”. Да, хората ни нараняват, както и ние раняваме други, но колко пъти това е било умишлено? А и дори, когато е било нарочно, ние сме си мислили, че така допринасяме за справедливостта или пък, че даваме урок на човека, на хората. Разбира се, този начин на мислене е характерен предимно за децата, тийнейджърите и хората, които са решили, че Господ не е достатъчен като съдник. Но нали помните, човекът, който живее за душата си не съди. Той знае, че индивидът реагира по индивидуален начин на обстоятелствата и хората около себе си и поведението му няма нищо общо с нас.
В две отделни стаи има по един човек и при всеки от тях, по различно време, влиза един и същ мъж, който безпричинно им удря шамар. При тези уеднаквени обстоятелства реакцията ще бъде различна, повярвайте ми. Едни биха се уплашили и биха избягали, други биха отвърнали със същото, трети биха започнали да задават въпроси и т.н. Начинът, по който хората реагират спрямо действията на околните, се определя единствено и само от перцепция им за света.
Човекът, който живее, за да учи и пречиства душата си, обича и разбира както себе си, така и околните. Знае, че диапазонът на развитие на отсрещния диктува мислите и действията му и ако те са незрели, той трябва да му прости така, както би простил на дете.
Ние сме скитници, раниците на гърбовете – душите ни, а пътят пред нас – учителят ни . Всяка обида, разочарование, свръхкритичност са камъни в багажа ни. Обичта, съпричасността и прошката са храната и водата, от която всеки пътник има нужда. И всеки от нас сам е отговорен за съдържанието на душата си, с която броди из този свят изпълнен с приключения и красота.
