Софийският университет “Св. Климент Охридски” е дипломирал над 247 хил. студенти за 130-годишната си история. Едно от общите неща между тях е, че дипломите им са написани на ръка. А в последните около 15 години – от един и същи човек – калиграфа Ася Коларова.
Преди това била инспектор в СУ “Св. Кл. Охридски” и когато се пенсионира предишният калиграф на университета, Коларова се явява на конкурс за длъжността.
“Започна като интерес, тъй като аз съм филолог по образование, но по душа и призвание съм художник и съчетанието между двете ражда калиграфията. Когато кандидатствах за тази длъжност, се ръководех от това да има художествено изпълнение, но и да се подчинява на правилата за писане. Използвам руски скоропис, който не е точно калиграфия, а бързопис с елементи на украса, за да се създаде впечатлението за ръкопис, който е украсен”, разказва тя.
Пише между 7000 и 8000 дипломи на година. Няма начин да ги пише бавно.
“Не помня всички имена и снимки, които минават през ръцете ми. Но има моменти, в които чувствам умора. И при първия такъв сигнал или грешка спирам и се разсейвам, защото си казвам: “Той не ми е виновен, че съм уморена, че бързам или ме вълнуват някакви неща, или че съм болна. Той трябва да получи документа на живота си като хората”, казва тя и допълва, че не търпи компромиси в работата си. При грешка или пропуск избягва да поправя, защото си личи, а и дипломата трябва да бъде неподправен документ”.
Ритъмът също е важен.
“Нито бавно, нито препускане”, важно правило в работата ѝ. Трябва да напиша около 1000 дипломи този месец и трябва да ги свърша в срок. А професията трябва да се предаде на някого, за да се съхрани традицията.
Университетският архив разполага с копия на всички дипломи, издадени от Софийския университет.
В България освен църковно-славянската калиграфия, другата спира да се развива. В университета се съхранява традицията благодарение на 4-ма писари. Накрая е останал само един-единствен. Когато аз бях студентка, имаше един калиграф, след нея са започнали още двама. А когато се пенсионира калиграфката преди мен, обявиха конкурс. Аз се явих с артистично писане, не с технически шрифт. В конкурса се явиха още две жени – с технически шрифт. Целта на калиграфското изписване на дипломите вече е повече от традиция – още една степен на защита. Всяка корица си има собствен номер – един-единствен и неповторим”, разказва калиграфката на най-стария университет в България. И допълва:
“Понякога се замислям на кого ще предам професията. Вероятно трябва да намеря млад човек от Художествената академия, когото да обучавам. Там има дисциплина “Калиграфия”. Дали покрай графитите или понеже компютрите предлагат различни шрифтове, които може да се изтеглят, се възроди интересът към калиграфията. Но не зная дали ще намеря човек, който да ме замести, много бих искала да е човек, който да има моята философия. Не защото това е моята философия, а защото мисля, че така е редно. Това е много мълчалива и самотна професия. А най-важното в тази работа е дисциплината, човек не може да се отнася безотговорно към тези документи”.
Една-единствена фамилия отлива камбаните в България в момента – Георги и Виктор Лимонови, които са баща и син. Традицията на семейството в този занаят се пази и продължава от 1872 г. насам.
“Аз лично се занимавам с това от почти 20 години. Прапрадядовците ми са започнали да правят камбани. Иначе техните родители и техният дядо също са се занимавали с леярство, но са правили други неща – включително свещници и други църковни неща. Те са от Банско и в “Света Троица”
В Банско има свещници от моя прапрапрадядо от 1863 г.”, разказва Виктор Лимонов. Когато решава да продължи бизнеса на прадедите си, знае, че трябва да прави камбаните със сърце и любов и да не допуска компромиси с качеството им.
“Колкото и неромантично да звучи, нищо не ми казаха за професията. И съм научил, че не трябва да се правят компромиси, защото днес компромисът може да носи полза, но утре носи вреда”, посочва той. А всички тези неща са особено важни и защото от тяхната камбанолеярна излизат всички камбани в страната от почти 70 години насам.
“Ние сме основният род, който прави камбани. Имало е и още едни – братя Алексиеви, които са се занимавали с това докъм 50-те години на миналия век, но след това са спрели. Срещат се и различни камбани на хора, които са били чираци някъде и опитват да ги правят сами – правят една-две и по този начин някога се е учил занаятът. Сега няма такова нещо. Това е тежка професия и няма желаещи”, казва с нотка на съжаление на Виктор Лимонов.
Някога самата занаятчийска работа е била такава, че са имали чираци и калфи и всеки е израствал в професията, докато я работи – от най-дребното до най-сложното.” Самият Лимонов има две дъщери, но не вижда заплаха за бизнеса си.
“И моят дядо също имаше две дъщери, това вече е дежавю, не е непозната ситуация”, казва с усмивка Лимонов. От ръцете му са излизали камбани от по половин тон. Но не размерът е най-важен. Всички камбани са уникални. Всеки леяр в света си има форми и сплав, с която ги пълни. В друга форма същата сплав не става. Всеки е стигнал по емпиричен начин до формата и материала и си ги прави такива.
“Само като видя камбаните, си ги познавам нашите, където и да са по света”, казва с усмивка Лимонов, но допълва, че произведенията им имат и отличителен знак, по който всеки може да ги разпознае, където и по света да са камбаните:
“В началото на XX в. в периода 1905-1910 г. моят прадядо прави елипсовиден печат, в който пишел “Лазар Велеганов”, после дядо ми бише Благо Велеганов, а сега ние пишем само фирма “Велеганов, Пловдив”, основана 1872 г”.
А български камбани има на няколко места в света.
“Правили сме за Македония, Сърбия, българските общности в чужбина, включително в Турция. Но предимно за България правим”, уточнява той.
На пръсти се броят и гравьорите на ножове и хладни оръжия в България
Любителите са доста, но професионалистите са много малко. В Сопот са трима, единият от тях е Евгени Димов, който работи в етнографския музей там. Води и кръжок за деца с надеждата така да продължи традицията. Според него най-важни за гравирането на ножове и оръжия са прецизността, усета към изкуството и практичността.
“Да не забравяме, че все пак се работи с тези предмети”, казва Димов.
Дървото и металът се обработват с различни техники и инструменти. В последните години все по-усилено навлизат лазерите, но най-ефективни са 3D елементите. Те обаче са по-скоро за серийно производство, а хората продължават да предпочитат чара на ръчногравираното.
“То е специално дори само с факта, че е ръчно направено”, допълва гравьорът.
Лютиерът Владо Тилев е от малкото в България.
“Моите родители са музиканти – цигулари. От тях дойде привличането към класическата музика. Като малък започнах да свиря на чело, след което интересът към класическите инстументи се възбуди в мен от един съсед, който живее над нас и беше лютиер. Когато съм ходил в негвото ателие да гледам и да контактувам с него, се зароди любов към професията ми”, спомня си лютиерът. За съжаление обаче , той не е попадал на хора, които искат да “откраднат” занаята му.
“Не са идвали при мен такива, които искат да станат лютиери
В световен мащаб класическата музика запада или по-скоро се измества. В днешно време хората, които се занимават с класическа музика, са в Далечния изток – Китай, Корея, Япония. Все по-малко се свири. Затова нямам особено желание да занимавам децата си с професия, с която ще им бъде много трудна за оцеляване”. А ако все пак някой реши да се захване с тази професия, трябва да знае и може няколко неща.
“Аз до ден днешен откривам и научавам нови неща. Чета нови неща за лютиерството. Това е професия, която цял живот се усъвършенства. Така, както медицината непрекъснато се развива. Като съвет мога да кажа, че човек трябва да има няколко качества, които непрекъснато да развива – като база, без тях няма смисъл да се занимава с лютиерство”, казва Тилев. А качествата, които задължително трябва да притежава един лютиер, са да бъде музикален, много добре да е свирил или да свири на инструмент. И не на последно място – сръчност и огромно чувство за естетика. Без нея нищо не става в нашата професия.
“Това не е дърводелска професия, не е само да изработваш дървена кутия за инструмент. Различни усещания, които трябва да ги има като музикант лютиерът, правейки една цигулка примерно”, заявява той.
Източник: www.24chasa.bg
