Преди около месец се случи една ужасна трагедия в Близкия Изток (една от многото), която не може да остави човек несъпричастен. Мястото е Афганистан, а по-конкретно – Кабул. Там към обяд избухва бомба точно пред училищните порти, като убива десетки ученици, които отиват на училище. Тогава светът реагира светкавично, но, както има една поговорка – „След дъжд – качулка.“
Ужасът беше голям, като Ройтерс първо отразиха случката, а първи реагираха – ООН. Въпросът е защо това трябва да се случва? Всички търсим решение на конфликтите в близкия Изток, но без резултат. За съжаление, трагедията е една от многото, а масово децата не искат да ходят на училище в някои част от Близкия Изток, защото ги е страх за живота им. И това не се случва само в Афганистан. В Палестина ситуацията е доста сходна. Там, както знаем, територията е окупирана, а битката с Израел е на приливи и отливи. Но, когато има прилив – той е наистина сериозен. И въпреки, че Израел не веднъж са казвали, че военните им системи са точни и че когато обстрелват – никога няма да посегнат на болници, училища и места с невинни хора, а само към терористични точки на организациите – ужасът остава.
По тези места децата живеят различно. Те се страхуват за живота си. Често живеят в бункери, а образованието остава като странична грижа. Много араби споделят, че не знаят собствения си език, защото не са ходили на училище. Говорят разговорен уличен жаргон и че официалния арабски е далеч от тях. Просто не им идват думите, защото са изпуснали цялото си образование, когато е било време.
Точно, както ще го изпуснат децата от Афганистан, които са преживели терора на бомбата. Гимназията се намира в западната част на града и продължава да седи затворена. Най-вероятно няма и да се отвори. Децата в момента не се пращат на училище, а на психотерапия, защото това, което са преживели, граничи с филм на Хичкок. Те не учат уроци, а лекуват травми.
В издания като „Ройтерс“ децата споделят, че вече ги е страх да ходят на училище, защото са притеснени, че тези инциденти могат да повторят и дори потретят и че дори в образователните сгради не са защитени.
Едно от тези деца е Фатима, която споделя, че много иска да се върне в клас и че желанието за обучение е голямо, но страхът е още по-голям. Тя е само на 15, а вече трябва да ходи на психотерапия и да учи вкъщи, отново под страх, защото дори домовете в някои части на града не са защитени.
Фатима разказва и как точно се е случила трагедията.
„Бях в коридора на училището и се готвех за изляза на двора, когато чух една бомба точно през училищата порта. Започнаха викове, но в първия момент не успях да се ориентирам какво се случва. Главата ми ехтеше силно. В момента, в който се изправих, се чуха още 2 бомби и хората започнаха да тичат на посоки и да крещят от ужас, колкото мога. Аз и още няколко човека не знаехме какво да правим, беше ни страх да излезем от сградата и влязохме в една стая треперещи и се молехме да не ударят сградата. Наистина беше злокобно и травма за цял живот!“.
Най-притеснителното в случая е, че не се знае от кой е била бомбата, защото нито една терористична организация не поема вина за случая.
А иначе Фатима се интересува от медицина и иска да бъде някой ден добър доктор, за да помага на пострадалите.
Въпросът е до кога тези воини ще продължават и кога най-после някои деца от Близкия Изток ще започнат да имат нормално детство, а не да преживяват бомби и смърт? Отговорът оставяме на вас…
