Начало » Без категория » Британският посланик Ема Хопкинс: Феминизмът е просто да ти писне от липсата на напредък

Британският посланик Ема Хопкинс: Феминизмът е просто да ти писне от липсата на напредък

  • Lyubina Panayotova
  • 09 мар. 2018
  •  Коментарите са изключени за Британският посланик Ема Хопкинс: Феминизмът е просто да ти писне от липсата на напредък

Девет български момичета ще се превърнат в посланици за един ден днес, благодарение на инициатива на британското посолство в София. Вдъхновена от Международния ден на жената, тя включи още дипломати от Азербайджан, Бразилия, Хърватия, Финландия, Израел, Мароко, Холандия и Южна Африка. За това какво е феминизмът, има ли смисъл от квоти за жени на ръководни постове и кое е най-важният урок за едно дете, „Дневник“ говори с посланика на Великобритания Ема Хопкинс.

Посолството организира инициативата „Посланик за един ден“ по повод Международния ден на жената. Разкажете ни накратко за нея.

Тази година за Международния ден на жената на 8-ми март искахме темата ни е #PressForProgress (#НатискЗаПрогрес). Така че се стремяхме към нещо, което да насърчи младите жени да гледат позитивно на това, което мечтаят да станат в бъдеще. Искахме да направим нещо, което да подтикне към позитивна дискусия по отношение на равенството между половете, техните роли и възможности.

След това момичетата, заедно със съответните си посланици ще се приберат в посолствата им, и ще участват в срещите и всичко, което посланикът би правил през деня. Същинската цел е просто да покажем колко важно е за момичетата да мислят за бъдеще в политиката – и не само, също и в международната дипломация. Ролята, която гласовете на жените имат в дипломацията, разрешаването на конфликти, развитието… Трудно е да представяш едно общество, ако не представяш 100% от него, а много често се чуват само гласовете на мъжете. Така че се опитваме да направим това.

Според Вас какви са най-големите предизвикателства в България и Великобритания пред равенството на жените?

Мисля, че са едни и същи. България и Великобритания имат подобни проблеми. Един от тях е културното отношение към това какви са ролите на мъжете и жените. И това започва отрано. Аз имам две момиченца, на 7 и на 9 години, и на 7 те вече ми казват какво могат и какво не могат да правят в бъдеще. Казано им е, че няма момичета инженери или лекари, че не могат да играят футбол. И това ми къса сърцето.

На 7 години би трябвало да вярваш, че всичко е възможно.

Това са проявления на културата, които във Великобритания са същите, каквито и в България,и в други страни по света. Мисля, че се нуждаем от голяма обществена промяна.

Мислите ли, че позитивната дискриминация – например квотите в университети или на мениджърски постове – би могла да проработи?

Лично аз не съм привърженик на позитивната дискриминация. Смятам, че мога да се състезавам при равни условия с всеки мъж, и не бих искала да получа пост, само защото съм жена. Но искам да играем по равни правила.

Знам, че Норвегия има политики за въвеждане на жени в управленските бордове на компании. Разбирам аргумента, че това води до нормативна и културна промяна, но за мен това е инициатива от върха, а всъщност се нуждаем от инициативата на множество хора, които разбират, че вече няма традиционни роли. Но това трябва да бъде разбрано от обществото на всички нива. Не съм съгласна с квотите.

Един от големите фактори, за които смятам, че все още играят огромна роля в половата дискриминация, са несъзнателните предразсъдъци. Ние (в посолството, бел. ред.) следим внимателно това и когато подбираме персонал, сме имали обучения, за да не набираме само хора, които приличат на нас, защото това е проблем – хората клонят към това да избират себеподобни – и така мъжете и жените на съответната позиция запазват неравенството. Така че е важно да се има предвид това.

А трябва да се вземе предвид и разбирането, че има само един начин нещо да се свърши правилно – чрез традиционните мъжки качества като агресивност и този тип лидерство, вместо сътрудничеството и консултацията, които също са много ефективни. Няма една рецепта за всичко. Така че, обясних по дългия начин – не съм почитател на квотите.

Това ме води към следващия въпрос – как мъжете могат да се борят с неравенството?

Много внимавахме на дискусията да има участници и жени, и мъже. Когато говорим за джендър равенство, става въпрос за равенство между половете. Не сме еднакви, но сме равни. Мъжете са важни в случая, защото половите стереотипи засягат и тях. Много от тях не желаят задължително да бъдат мъжествени, да изкарват парите, да нямат право да прилагат „меки“ умения и „меки“ професии. Защо да не правят, каквото им приляга? Така че те също страдат донякъде от половите стереотипи и е важно да участват в разговора.

Колкото повече остарявам, толкова повече ми писва да слушам за необходимостта от мъже-защитници на правата на жените, защото жените могат да се защитят и сами. Няма нужда мъж да ни казва, че имаме права, имаме нужда някой да ни подкрепи, защото това са човешки права. Така че е важно те да участват в разговора. Ние имаме смесен екип и всички, не само жените, са много ентусиазирани от темата.

Понеже споменахте „джендър роли“, нека се върнем към една доскоро гореща тема – Истанбулската конвенция. Защо тя беше толкова противоречива?

Мисля, че няма общо толкова със съдържанието ѝ, колкото с други вътрешни политически въпроси на България. Миналата седмица четох, че 78% от българите в скорошно проучване са против конвенцията, но 99% от тях не са я чели! Получили са всичката си информация от медиите. Така че мисля, че медиите – вие – имате много важната и отговорна задача да представите съдържанието правилно. Защото ако хората получават единствената си информация от медиите, е важно тя да бъде балансирана и точна. Тези хора, които искат да намекнат невярно, че тя има и друго значение, трябва да бъдат опровергавани.

Мисля, че е очевидно, че имаме проблем с насилието над жените и децата – само през 2017 г. няколко жени бяха убити от бившите си или настоящи интимни партньори. Какви мерки може да вземе обществото срещу това? (Бел. ред. Един от случаите бе на Виола Николова, която е била зверски убивана в продължение на часове от приятеля си, без никой от съседите да подаде сигнал в полицията. Друг – жена, която бе застреляна публично от съпруга си часове, след като подала поредната си жалба срещу него и въпреки ограничителната заповед.)

Конвецията е рамка и като такава предвижда добри мерки – например ранно образование за дполовите стереотипи – това е в нея. Подходяща подкрепа за жертвите – мултидисциплинарни центрове за жертви на изнасилване и центрове за подкрепа на жертви на друг тип насилие. Отново, това е нещо, заложено в конвенцията. Тя има и текстове против ранните и насилствени бракове – отново, това е нещо, което спира децата от училище в някои общности. Така че това, което конвенията прави, е да създава нормативна рамка, която да промени отношението с времето. Разбира се, само тя не може да спре насилието от интимни партньори. Защото в целия свят най-опасният човек за жените е интимният им партньор.

Конвенцията не може да спре това, но е необходимо общество, което има мерки да го предотврати, а когато се случи, отговорът да е бърз, скоростен, това да се третира като сериозно престъпление, подкрепата за жертвата да я има. Това се търси в развито и равноправно общество. Това е правилният отговор на домашното насилие. То се случва дори в най-равноправните общества, като скандинавските. Но те се справят по друг начин.

Вие лично смятате ли за феминистка и какво влагате в тази дума?

Колкото повече остарявам, толкова по-голяма феминистка ставам, виждайки липсата на напредък. За мен феминизмът е просто вярата в равенството на половете. Това, че сме равни, но различни. В това могат да вярват и мъжете, и жените. Когато бях тийнейджърка, прекарвах много време пишейки на диктатори по света. „Амнести интернешънъл“ имаха една програма „спешно действие“ за политически затворници – те ти дават името, а ти пишеш писмо на диктатора, на Кадафи например, „Знам, че държите този политически затворник и трябва да го освободите, защото светът ви гледа“. Вярата, че имаш властта да направиш нещо по отношение на неравенството.

Колкото повече остарявам, толкова повече вярвам, че феминизмът е това – просто да ти е писнало от липсата на напредък и от факта, че жените все още получават по-малко пари за същата работа, че не сме наравно представени в парламента, че не участваме в икономиката в толкова много държави. 66 млн. момичета не ходят на училище, това са нещата, за които трябва да се гневиш. Мисля, че е разбираемо да си фрустрирана, и да искаш прогрес, промяна. И колкото повече остарявам, толкова повече се ядосвам.

Казвала сте преди, че България поема председателството на Съвета на ЕС в много деликатен за Брекзит момент. Как оценявате първите два месеца от него?

От моята гледна точка – много добре. Моментът в преговорите за напускането на Европейския съюз е много интересен. През март има много важен Европейски съвет, където европейските страни-членки ще одобрят насоки за преговорите за бъдещите ни отношения. Прогресът в преговорите за споразумението за напускане – текстът бе публикуван наскоро. Тези шест месеца, в които България стопанисва, са чувствително, трудно време, но тя върши добра работа – приюти съвета по общи работи, много български министри са в ЕП, премиерът Борисов ще бъде в Европейския съвет, утре нашият държавен секретар по напускането на ЕС Дейвид Дейвис пристига да говори с премиера Борисов за някои детайли за бъдещето – как изглежда, как се надяваме, че може да изглежда – по отношение на търговията, на митниците и на имиграцията.

Какво мислите, че е най-доброто в отношенията между България и Великобритания сега?

Мисля, че едно от най-добрите неща е връзката между хората. Великобритания още е дестинация номер 1 за българските студенти, така че имаме голям брой много талантливи студенти в университетите си. Имаме около 70 000 българи работещи официално, вероятно повече, и те допринасят много за икономиката ни. Има и много британци, живеещи в България. Сега се свързваме с тях, за да си говорим за преживяванията им, тревогите за Брекзит, как се чувстват тук. В мнозинството си те описват много позитивна картина – обичат държавата, хората, храната, обществото. Така че това ми дава чувството, че връзките между хората са много силни.

Що се отнася до политиката, все повече си сътрудничим по отношение на сигурността. Работим много срещу организираната престъпност в региона, все повече пращаме кораби в Черно море като част от присъствието на НАТО, по отношение на отбраната правим повече. И тази връзка ще се развива и увеличава след Брекзит.

А в каква посока мислите, че ще се случи това?

Не знам дали по отношение на двустранното ни сътрудничество ще има чак такава разлика. Мисля, че ще работим повече в столиците, отколкото през Брюксел, защото това ще бъде начинът, по който трябва да си сътрудничим после. Но по отношение на капацитета на дейността ни тук – ще продължим да търсим практични проекти, по които да работим заедно в области от общ интерес, независимо дали става въпрос за отбрана, сигурност, бизнес и околна среда, прозрачност. Ще продължим да търсим възможности там. Но за нас България е много близък, стабилен и ефективен регионален партньор.

Ако трябваше да опишете България в едно изречение на британец, какво би било то?

Вероятно бих казала, че България е скрито бижу в далечен ъгъл на Европа. Има прекрасна провинция, изумителни хора, чудесна храна, много богати и дълбоки история и култура, голям потенциал.

Момичетата, които са включени в проекта, скоро ще бъдат млади дами и ще трябва да взимат важни решения за себе си и за живота. Означава ли това, че с инициативата ги призовавате да бъдат социално по-активни, а ние да се отнасяме към тийнейджърите си по-сериозно, включително защото те са бъдещето на България?

Една от целите на това събитие е да кажем на момичетата – те са написали 250 думи за това какви действия трябва да се предприемат по отношение на половото неравенство – имайте увереност в собствения си глас, това са вашите вярвания, имате силата да бъдете активисти по тези въпроси. Ние се вдъхновихме от това, в което вие вярвате, и искаме да ви дадем увереността не просто да мислите какво искате, а да вярвате, че можете и да го направите по свой собствен начин. Не е задължително да се придържате към стереотипи, можете да правите каквото пожелаете, трябва да бъдете верни на себе си. Смятам, че трябва да правим това с децата си – просто да ги окуражаваме да се вслушват в себе си и да развиват способността си да мислят. Това е най-доброто, което можем да направим за тях.

Подобни проекти очевидно се опитват да включат жени и момичета за едно позитивно послание. Но знаете, че има и много жени с доста консервативни разбирания и ценности, които така възпитават и децата си. Как се съвместяват тези две неща?

Няма нужда да поддържаш едно и също политическо мнение с останалите, само защото си жена. Мъжете не са аморфна група също. Мъжете могат да бъдат феминисти, жените също, това не е нещо, присъщо на един пол. Разбира се, че има хора от всички части на политическия спектър. Но децата могат да вземат пример от родители, от учители, от други важни обществени фигури. Това, което искам да направя, е да насърча момичетата да мислят със собствените си глави. Може да са израснали в социално консервативна общност, но това не значи, че не могат да поставят под въпрос това и да разсъждават какво значи равенството и какво означават ценностите. Не е задължително да станем копия на родителите си, но смисълът на образованието е в способността да поставяме под въпрос стереотипите.

Очевидно, подобни инициативи окуражават момичетата да се борят, да си поставят цели, да ги постигат – или да преодоляват разочарованието от загубата. Но това е логиката на меритокрацията – хората, които инвестират време и средства, за да се изкачват стъпка по стъпка – а в наши дни елитите, създадени по този начин, са обект на особено силни критики и атака. Вашият коментар за този процес?

Моят съвет към момичетата и към моите собствени дъщери е да бъдат социално отговорни и активни. Разбира се, че първото задължение е да развиваш себе си, да подкрепяш себе си и семейството си, но след това трябва да се замислиш за влиянието си върху света. Да бъдеш нащрек социално от ранна възраст е нещо много добро, мисля. Аз съм била в общообразователни училища, родителите ми са от работническата класа, после учих в Кеймбридж, но бях първият човек от училището си, който го направи. Понеже съм била там, някои биха казали, че са част от елита. Не се чувствам така. Но съм била в добър университет и съм влязла в дипломацията. Не мисля, че това ме прави неспособна да видя трудностите, да подкрепя други хора от друга среда, не значи, че не мога да подкрепям многообразието. Защото – ето нещо, което хората могат да вършат на всички нива – за да бъде ефективна една организация, тя се нуждае от многобразие на полове, раси и на класи. Това е друг голям проблем във Великобритания. Трябва да има хора от различни среди, за да бъде средата креативна, а организацията – ефективна. Смятам лично, че просто защото си постигнал върха на организацията, това не значи, че трябва да ти се припишат всички качества, асоциирани с елитизма. Можеш да бъдеш автентичен, да бъдеш себе си, да се стремиш към равенство или равно отношение. И е важно да говориш за това. Защото ако си пасивен, тогава приемаш статуквото и понякога да изкажеш мнението си, може да ти струва скъпо.

А що се отнася до разочарованието?

Това е животът. Най-важното е да научим децата си как да се провалят – да паднат, да станат и да продължат. Ако не се провалиш, нищо не си научил. Сега децата се боят от неуспеха, боят се какво би означавало той, страх ги е да пробват, да не успеят и да се поучат.

Източник: dnevnik.bg 

Избрани Университети

Препоръчани Консултанти

Top