Начало » Интервю » Кузман Илиев: Дългът на правителствата по света е 63 трилиона долара

Кузман Илиев: Дългът на правителствата по света е 63 трилиона долара

  • bobi
  • 26 ян. 2018
  •  Коментарите са изключени за Кузман Илиев: Дългът на правителствата по света е 63 трилиона долара

Кузман Илиев е явление сред младото поколение журналисти. Има многостранни интереси – от политика и икономика, през философия, до литература, а убедителните му изяви на различни медийни платформи разкриват повече от един талант. Широката публика го познава от ТВ екрана. Водещ е на вечерната публицистика в Bulgaria ON AIR, а в бизнес канала Bloomberg TV Bulgaria има авторско предаване (заедно с Владимир Сиркаров). Виждаме го и като участник в публични дебати и лекции, участвал е в конференцията TED. .

Говори се, че дългът на правителствата по света е на стойност 63 трлн. долара? Като начало, на кого дължат пари правителствата?

Глобалният правителствен дълг действително възлиза на стратосферните 63 трилиона долара. Често пъти се казва “не е проблем, дължим си го на себе си”, което, меко казано, е абсурдно твърдение. Кредиторите на правителствата по света са т.нар. “финансови посредници” – основно търговските банки, но и пенсионните фондове, застрахователите, инвестиционните фондове. Самите централни банки по света трупат валутни резерви именно в чужд правителствен дълг, тоест също са голям притежател на такива финансови инструменти.

Каква е разликата между частния и държавния дълг?

Разликата е съществена и двата вида дълг не бива да се смесват. При частния дълг, спестител А, се отказва от ресурса сега и го отдава като кредит на заемопучател Б за даден период при определени условия и лихва. Транзакцията е изцяло доброволна, а Б използва кредита за потребление или производство, изплащайки го от генерирания паричен приход във времето. Кредиторът е доста внимателен на кого отпуска кредита – освен ако няма обещания от държавата, че ще бъде спасен при проблем, докато длъжника отговаря с името, бизнеса и активите по обезпечението. Не така стоят нещата при публичния дълг. Той се счита едва ли не за “безрисков”, защото държавата може да обложи с данъци и да печата пари, тоест да си плати дълга дори с принуда. Стопанската история е доказала абсурдността на подобно концепция – безрисков актив. Поради факта, че длъжникът на отговаря с бизнеса и реномето си, в случая държавата, политиците вземат прекомерно много дълг и харчат безцеремонно в рамките на мандата си. Реално лихвените плащания и главницата ще бъдат иззети като данъци от трудещите се в икономиката, тоест имаме потресаващ морален риск – политик взема дълг, който ще бъде плащан от чужд джоб. Не бива да ни учудва, че живеем във време на “дългови кризи”. Създаденият буквално от нищото кредит заблуждава и частните субекти, че дългът е безплатен и те правят инвестиционни грешки за милиарди. Но това е ерата на “декретните” или по-точно – политически контролираните пари. Кула от карти, която исторически винаги се срива. Политическата целесъобразност и имиджовите активи, които политици и бюрократи трупат с харчлък, без да се налага на първо време да вдигат данъци, което политически е по-болезнено. Това ги кара. Твърдението е, че държавата “инвестира” и това ще завърти колелото на растежа. Истината е по-прозаична. Държавата изтласква, избутва частните инвестиции като насочва спестяваният към нейния дълг – било с регулации за банките и пенсионните фондове, насочващи ги да купуват дълг на правителството. Било чрез създаване на “режимна несигурност”, тоест непредсказуема среда, в която банките предпочитат да кредитират “сигурното” държавно харчене – ужасяващ удар върху перспективите за икономически растеж. Това в теорията се нарича “финансова репресия” и там, където преобладава, нещата не са цветущи.

Кой принуждава държавата да си плати и чрез какви механизми?

Никой не може да принуди държавите да платят – международни организации като МВФ може да влязат в преговори, да предложат реформи и пари в защита на кредиторите, но въпросът е политически. Ако държавата А има твърде много дълг, то изплащането му значи и смазване на икономиката. Ако е вътрешен, тоест в местната валута, обикновена се прибягва до девалвация, с една дума – обезценява се. Помним този трик у нас през 1996 г. За сметка на спестявалите в левове десетилетия наред. Проблемът е, ако този дълг е деноминиран с чужда валута – тогава може да се стигне и до война – честа практика в миналото е била армията да се праща да защитава инвестиции на заможни банкери, финансирали нелоялни диктатори.

63 трлн. долара… Възможно ли е да се плати това?

Не е възможно. Средно развитите западноевропейските икономика гравитират около 100% дълг на правителството спрямо БВП. Япония е 240, Италия 130%, като при 90-ина икономистът Кенет Рогоф твърди, че изплащането вече е загубена кауза математически.

Ако дългът бъде отписан, какво ще се случи?

Със сигурност ще бъде финансов катаклизъм и драма за банкерите, купували дълг на популистки правителства. Дългосрочно обаче може да има сериозен дисциплиниращ ефект така да се каже ефект. Държавите дълго време няма да могат да бъркат в дълговата каца с мед, а спестяванията ще отиват частни инвестиции и потребление – нови компании, услуги, качествена продукция, свободна от примката на политиката. В противен случай ни грози инвеститорите в дълг на разточителни сатрапи да се окажат големите победители – хем по-висока доходност, хем всичко плащаме да им върнем кредита с добавената стойност на труда ни.

Мит ли е, че дългът всъщност държавата дължи дълга на себе си?

Най-големият мит. Дългът се държи от конкретна банка А, инвеститор Б, спекулант В. Те вземат лихвените плащания (купоните), те получават главницата, плащаме на тях, не на “нас”. Това е удобно обобщение, но неточно, подвеждащо и неморално.

До колко човек трябва да е запознат с темата „финанси“ за да разбере тази тема из основи?

Важно е да се разбира материята, защото засяга пряко всеки от нас. Проблемът, естествено, касае всеки гражданин по света по няколко линии – първата е с данъците, които плащаме. Втората е инвестициите на пенсионния ни фонд, застраховките, които си правим, парите ни в банката, инвестициите на централната ни банка, тоест качеството на валутата ни. От тези неща зависят спестяванията ни, спокойствието, бизнеса, мира и щастието ни. Само образовани граждани могат навреме да набиват спирачка на опасните тенденции и погрешните практики на техните по дефиниция слуги – политиците.

Интервю на Борислав Борисов – Bobby

Избрани Университети

Препоръчани Консултанти

Top