Любимите клопки на езика са всеки ден с теб, любимите ти скривалища, благодарение на нашия даровит език. Всеки ден се сблъсквам с клопките на езика, в които попадаме. А ние, за съжаление, попадаме, нарочно. Но вече ми омръзна. Омръзна ми да чета двойнствеността в очите ти, в думите ти. Омръзна ми да разчитам думите ти, вместо ясно и точно да ги кажеш. В изречението „Нямам против чернокожите, но…“ веднага хващам уловката. Уловката, че всъщност имаш нещо против чернокожите, НО сякаш искаш да го скриеш в думите ти. Сякаш си мислиш, че допълнението ще скрие истинския смисъл. Просто искаш да се скриеш зад думите ти. За мен е важно думите да се използват в истинския им смисъл. По този начин поемаме отговорност над думите си, а не слагаме паравана пред нас.
Опитайте, опитайте…. Всеки път, когато тръгвате да казвате „Но“ да пробвате с „Освен това“. Така заставате зад казаното си. Вие поемате отговорност за делата си, за думите. А може би, ако словосъчетанието „освен това“ не пасне в изречението, то може би не искаме да кажеме това. То може би не мислим това и би било загуба на време да казваме неща, които не мислим. Да загългаме околните, да залъгваме себе си.
Всички тези „загадки“ са така наречените маскировъчни фрази. Фрази, зад които се крием, вместо да кажем това, което мислиме. Дори в така известния ни на всички въпрос: „Ще пиеш ли кафе?“ има двузначност. Няма ли да е по-лесно да кажем: „Искам да пия кафе с теб сега.“ Би било толкова лесно, толкова искрено. Бихме поели отговорност над думите си… Да, за това говоря – да поемаме отговорност за казаните думи, а не да се скрием зад маската. Ако всеки път, когато задавам въпрос, опитвам да намеря скрито в него твърдение, ще осъзная колко много твърдения премълчавам. С въпросите си ограбвам част от това, което искам да кажа в действителност. Понякога го правя до такава степен, че от посланието ми не остава нищо. Във въпроса няма обвързаност на частите. Той се превръща в бръщолевене, или така известното в Америка: „bla bla bla…“
Нека ви дам пример какво означава двойнствеността, играта и маскарада на думите с един импровизиран разговор между обект А и обект Б. Изводите може всеки да си ги направи сам.
А: Имам нужда да говоря с нея….
Б: Имаш нужда?
А: Да, за мен е жизненоважно…
Б: Жизненоважно като кислорода, като храната?
А: Е… Не точно, но ако не говоря с нея ще се чувствам много зле…
Б: Животът ти ще бъде ли застрашен от някаква опасност?
А: Да
Б: Не ти вярвам… Опитай пак
А: Точно живота ми едва ли…
Б: Тогава можеш ли да се изразиш по друг начин?
А: Бих искал да говоря с нея
Б: Още нещо да добавиш?
А: За мен е много важно да гововя с нея…
Б: Още нещо да добавиш?
А: Ще се чувстам много добре, ако говоря с нея…
Б: Добре де, но ако тя не иска да говори с теб, пак ли ще се чувсташ добре?
А: Не, но просто искам да говоря с нея
Б: Повтори го пак
А: Искам да говоря с нея!
Какво разиграхме току що? До какъв извод стигнахме… Нека погледнем първото изречение. В него обект А не поема отговорност. Той се скрива зад нуждата. Нуждата, която напира вътре в нас, нуждата, която не може да я контролираме. Тя е извън него. Той просто се подчинява на нуждата… Но вече аз искам е съвсем различно. Аз искам е израз, в който участва цялото ми същество. Аз искам изразява избор!
Както видяхме дори един обикновен разговор е пълен с маски. Но защо продължаваш? Защо не се откажеш от него? Но нима на теб ти харесва? О, да. Ти обичаш своя маскарад. Обичаш да бъдеш харесван? Обичаш да си мислят за теб, че познават такъв приятен и мил човек. Страхуваш се да бъдеш отхвърлен, страхуваш се, че ще бъдеш изоставен…ще се превърнеш във вълк единак.
Ето защо всяка сутрин ставаш, отваряш съндъка и взимаш одеждите си. Слагаш шапката, големите обувки, раираната пижама, малко руж и за край слагаш големия нос…и тръгваш! Тръгваш по света, тръгваш да печелиш щастие. Но ти обичаш маскарада. Дори на моменти му се възхищаваш. Вече дори си мислиш, че си станал толкова убедителен, че хората не знаят, че е маскарад, та понякога и ти не разбираш… Но някой ден ще искаш да свалиш за момент одеждите, ще искаш да се видиш себе си. Но дали няма да е късно? Ще се познаеш ли? А може би ще ти хареса? Ще сложиш накрая всичко в съндъка и ще го качиш на тавана. Там, където никой няма да открие това.
Аз отдавна го направих, защо не го направиш и ти? Вярно, че сега хората, които ме отхвърлят са много повече, а тези, които ме обичат – много по-малко. Но /в този случай но наистина има смисъл/ когато те намеря, Точно теб, и ти ме приемеш такъв, какъвто съм… Радостта ми ще бъде безкрайна. Представи си само. Безгранична!
П.П. Не се маскирай заради мен! Аз не искам нищо друго, освен да бъда с теб!
Материал на Борислав Борисов – Bobby
