Ей, все нямат да ми върнат пари. Как джобът ми е пълен със стотинки, пък в магазина нямат да ми върнат. Какво се оказва – че стотинките в обръщение все в моя джоб седят. В магазините работят явно само с кеш. Големи суми. Там се въртят само хартиени банкноти. От къде тогава имам всичките тия стотинки, дето ще ми скъсат джоба? Аз ли съм простоват или нещо логиката ми бяга?
Като отида в магазина, все нямат да ми върнат. Айде, оставете кварталните магазинчета, ама отивам в големия супермаркет и нямат да ми върнат 0.10 стотинки. Отиват до другата каса, развалят хартиените 10 лева, тюхкат се, направо се чувствам гузен, че банкомата ми е пуснал хартиени пари. То да ти стане неудобно да си искаш парите, които по право ти се полагат. Опашката отзад също нервничи. Накрая си казвам „Аре влачи.“, а от устата ми излиза: „Мерси, не ми връщайте.“ и излизам прецакан. После отивам в кварталното магазинче за вода, там пък тотално нямат да ми върнат, нямат да ми развалят, не искат да ми продадат вода. Лелката е спала накриво, мъжът и не я иска, любовника и е бил шута, че ще се връща при жената и детето, и на нея и е крив света. „Имате ли по-дребни?“, пита тя със злобен тон… Ами не, нямам. Не съм чувал за банкомат за стотинки. Това ми е пуснал банкомата, това ти давам. „Ами, като нямате, няма да мога да ви върна, ходете да ги развалите.“ И не си взимам водата. Прибирам се без вода. Ще пия от чешмата. Къде да ходя по тия дъждове да развалям пари? То моя работа ли е това всъщност? Нали уж клиента винаги е най-важен – само че в някоя европейска държава. Говоря за европейска, защото тука сме си Дивия Запад. Правилата ги разбираш на място.
Да взимам такси пък ми е най-неприятното нещо. Няма да коментирам условията в такситата – всичко знаем, че смърди на обор, а чалгата дъни на макс. Един пък наскоро беше надул някакъв метъл и ми гръмна главата. Започнах да се надявам да пусне Преслава, че тия крещенета направо ми повредиха нервната система. Накрая сметката ми е 8 .40, давам 10 лева и този ми вика „Лека вечер!“ и аз седя и си казвам какво изпуснах. Стоя, стоя, обаче очевидно няма да ми върне рестото, което пак казвам – по право ми се полага, защото са си мои пари. Няма и някакво неудобство или притеснение в Бакшиша. Чака ме да изляза от колата и да вземе следващата жертва.
Както и да е, и тук прежалих парите. Оказва се накрая, че където и да отида през деня, все искат да ме прецакат с парите. Аз се чудя какво толкова правят с тези, както се казва на жаргон, „къси пари“, които взимат от мен. Дали забогатяват? Дали успяват да се преместят в ново жилище, да бъдат по-щастливи и доволни от живота? Ако е така, няма да съжалявам толкова.
Започнах да плащам навсякъде с карта. Не нося пари в себе си. Само в екстремни ситуации плащам в кеш. „Здравейте, може ли една малка водичка? Да, благодаря. Ще платя с карта.“ Ами, предпочитам да плащам с карта и никой не може да ме вини в това. Предпочитам да нямам пари в обръщение в себе си. Обичам да спестявам пари от това, че „нямат да ми върнат“.
Опитвал съм и обратната ситуация. Няма добър ефект. Обратната ситуация е да отидете до магазина и да кажете: „Здравейте, може ли един шоколад. 2 лева? Ето ви 1.80, нямам повече.“ Не ти дават шоколада. Като нямаш точно пари, не ти дават продукта. Така е и редно, разбира се, ама защо обратната ситуация да е редна също? Като имам ресто, нека ми се връща. Или пък да казвам: „Нямате ресто? Окей, ще изчакам, докато имате.“
При всички случаи, най-важното е да не ни правят на глупаци и да не си мълчим. Да, по принцип не е хубаво да влизаме в спор за всяка една житейска неправда в живота ни, но колкото повече си затваряме очите, толкова повече ще ни правят на глупаци… А ние глупаци ли сме? В повечето случаи, да!
Материал на Борислав Борисов – Bobby
