Ива Иванова, студентка в магистърска програма по „Клинична и консултативна психология” в СУ”Климент Охридски
За психологията и психолозите като „нас” и „тях”
Психологията за мен винаги е била наука, отворена към всеки, защото пази ключа към изкуството да се живее. А именно – да бъдеш продуктивен, да използваш способностите си в служба на хората, осмисляйки техния и собствения си живот. Психологията е път към себе си. Тя е свързване, приемане и изява на вътрешното по най-добрия начин в процеса на емпатийно общуване. Умението да помогнеш на другия да влезе в синхрон със себе си е една от основните задачи. Същността на професията е помагаща – опазване, развитие и извеждане на живота до най-висшата му стойност.
А психолозите? Те са инструменти, с които можем да човъркаме в психичната си реалност. Дали произведени в Китай или в Швейцария, мулти- или моно- функционални, легетимни или не, те предлагат на пазара на услугите разнообразие от качество и цени. Те не „спасяват” хора, правейки избори вместо тях, а посочват възможните алтернативи. Психолозите са катализатори на желаните промени, които човек би искал да направи със себе си. Те имат способността да фокусират, да намаляват пътя от едно преживяване до друго, да помагат в търсенето на отговори и решения, да трансформират напреженията и да освобождават от отровни емоции, бидейки до своя клиент. Не винаги можем да променим събитията, но винаги можем да променим интерпретацията си за тях, отваряйки път за нови алтернативи на действия. Психолозите помагат да изпитаме по-голяма радост и удовлетворение от живота. Но за това се изисква искрено желание и усилия от страна на клиента. Психологическите интервенции са като душевен спорт, в който промяната и развитието на една личност е сложен и бавен процес.
За щастие все по-малко хора се събуждат от погрешната идея, че на психолог се ходи само ако си със сериозни психически отклонения и все повече са онези, които разбират, че кабинетът на психолога е място най-вече за здрави хора, които искат да развият потенциала си, да постигат успехи в личен и професионален план или накратко се стремят към пълноценен и благополучен живот.
Реториката на реалността…
Ако питате защо психологията е най-предпочитаната специалност в България, то отговорът според мен е: „Заради болното ни общество”. Наличието на множество проблеми – както в самата личност, така и в семейната среда – предполага естественото търсене на решения чрез познание, разбиране, приемане и промяна на ситуацията. Да бъдеш „специалист по душата” не е свързано толкова с фантазията да притежаваш тайно знание или контрол над скрити сили и импулси, колкото с изискванията на социално-политическите реалности.
Привилегията да си правоспособен да помагаш на хората е ограничена. Официалното становище гласи, че едва след магистратура, а всъщност още по-добре докторантура, може да се практикува психологическата професия. Това касае консултирането. Що се отнася до психотерапията и коучинга – те изискват още няколкогодишно обучение в дадена школа, за предпочитане повече от една, на доста солена цена. Да не говорим за добрата стара психоанализа, за която в България има едва двама международно признати специалисти.
Да се занимаваш с психология в България е като да имаш едно скъпо платено хоби, изискващо непрекъснато самоусъвършенстване и себеактуализация, и много вътрешна работа.
Модерната професия
Специалността „Психология” нашумя и сред редиците на манекенки и поп-фолк певици, което е барометър и за модата на деня. Не е тайна, че съществува разминаване между желанията на студентите, реалностите на пазара на труда и нуждите на държавата.
Избягвам коментара за възнаграждението на психологическия труд. Неприятен е и фактът, че щатът на психолога е първият, който се съкращава, за да се правят икономии от заплати. Куриозно, но не и за България, е и това, че през последните няколко години най-добра реализация по специалността „Психология” имат студентите от университети, нямащи акредитация за подготовка на такива кадри.
Освен това, работодателите не проявяват особено силен интерес към завършилите психология. Това се вижда и в пазарните предпочитания – на юристи с магистратура „Психология” пред юридически психолози, на икономисти пред трудови или организационни психолози за фирмените отдели по „Човешки ресурси”.
Пазарът е пренаситен с кадри, работни места има, възнагражденията са смешни, но е факт, че нуждите растат. Проблемът не е в липсата на „материал” за работа, а в липсващите допирни точки между него и ежегодно бълваните от вузовете нови кадри.
Искрено и лично…
Личните ми преживявания като студентка по психология бяха водени от интереса към материята. Имаше и негодуване срещу закостенялостта, както в методиката на преподаване, така и в самата теория (например, диктуването като форма на преподаване и вечното предъвкване на Фройд в противовес на интерактивния подход, интегративните теории и мислене). Още чувам гласовете на преподавателите, убедили ме да взема и педагогическа правоспособност „за по-голяма сигурност, че ще имам работа“.
Колкото до обучението по психотерапия или коучинг – то е в извънуниверситетски формат.
Естествено, като новозавършил бакалавър по психология пред мен стоеше предизвикателството да избора на сфера за реализация. Този избор се промени няколко пъти. Бе по-скоро свързан с многото ми желания, отколкото с пазарната необходимост, която свиваше алтернативите до развитие, предлагано от магистърските програми във ВУЗ-овете. Това, което не виждах, бе поле за иновации, за създаване на интердисциплинарни професии и дисциплини, както се случваше на Запад.
Намирам, че това, което отличава западния подход към професията на психолога от нашенския, е ориентацията не към дипломата, а към компетенциите и ролите, които специалистът би могъл да изпълнява. Питам се, дали в България студентите ще проявяват смелост в създаването на професията, която искат да практикуват или закостенялата система на познатите модели и парадигми ще задуши порива им към новото? Истината е, че човешките нужди ще си останат едни и същи. Само обясненията и инструментите към тях ще се менят.
Ако се опрем на интердисциплинарността, можем да открием приложение на професията психолог в различни сфери на битието, касаещи създаването на блага чрез влагането на способности. Науката трябва да служи на хората, отваряйки рамките на мисленето.
Пред всеки психолог неизбежно настъпва моментът за избор на специализация или тясно профилиране на работата, съобразно желанията и нуждите на таргетната група, към която е насочена дейността. Възможностите са много: клинична психология, детско-юношеска или образователна психология, трудова и организационна, съдебна или криминална психология и други, за някои от които нямат директен образователен маршрут.
Психологията не е професионално направление, което да има точно определено работно място. Това е много гъвкава специалност.
Работа за психолози в България има в училища, болници, психиатрични клиники, затвори, организации, в частните кабинети, полицията, дори в политиката. Възможна е и регистрация на консултанта или терапевта като лице, упражняващо свободна професия. Всичко зависи от качествата, желанията и амбициите на специалиста.
Колкото до уважението към психолозите и професията – всичко зависи от самите тях /нас. Завършили психолози има много, практикуващи по-малко, а истински способни и можещи – още по-малко. Защото психологията е не просто съвкупност от знания и опит, но и призвание.
