
Има и друго мнение по въпроса с коронавируса. Той може да играе и решаваща, важна, значима и положителна роля в промяната на света. Вече дискусиите по отношение на дигиталното образование у нас, а и в чужбина текат в пълна сила. Според министър Вълчев учениците учат повече с новите промени. Учителите, разбира се, не са много доволни, защото работят повече, но това е докато не свикнат с новите технологии на преподаване. След това може пък и да се наложи да работят и по-малко и да си почиват повече.
Интересно е обаче как седи въпроса с университетите. Март обикновено е месец, в който в университета кипи живот. Лекциите са наситени, дори има опашки и пред кафенетата. Всеки студент иска да си поеме въздух от натоварената програма. Сега обаче ситуацията е различна – сградите са затворени, персонал няма, офисите са празни.
Но… ученето не спира! То трябва да продължи. Ако трябва да парафразирам една песен „The study must go on”… И тук идва въпросът – какво можем да извлечем като полза от световната пандемия…

Първо всичко вече работи по различен начин – семинарите се представят през телефона, преподавателите обучават от домовете си. Създават се групи в What’s App, където координацията тече в пълна сила – там колегите се съветват и подкрепят. Стават по-близки, защото в дни като днешния усещат колко много общо имат помежду си. Всичко това е възможно и благодарение на администрацията на университетите, които координират тези групи, създават ги и следят за тяхното техническо изпълнение.
Вече старите модели на работа не важат. Но нещата си вървят добре въпреки всичко. Тогава на преден план идват и въпросите – наистина ли срещите лице в лице бяха толкова полезни досега? Наистина ли тази бюрокрация до този момент постигна нещо? Подобрихме ли системата?
До този момент се твърдеше, че уж скъпото образование дава повече на студентите. Че получават повече информация и въобще средата на учене е различна. Сега обаче всеки има еднаква среда – Skype. Дали образованието е различно?
Като цяло – възможностите са навсякъде, само трябва да се огледаме. Без присъствени изпити, вече да влезем в университет изглежда доста по-справедливо. В момента дори се говори, че онлайн преподаването е нещо като “game changer”- т.е. всичко ще се промени – може да изберем и по-далечни университети, без физически да живеем и да бъдем там. Дори може да има и повече стипендии, когато разходите се намалят. Което отива и към другата тема – че университетите като физическа постройка могат да преразгледат дори мястото си в обществото и да отворят врати и за други инициативи. Но това е утопичен вариант.

Вече дигитални, университетите ще могат и да си сътрудничат доста по-бързо и по-успешно. Във всеки университет има много качествени преподаватели, на които им се чува гласа. Ами ако се съюзят няколко университета и станат силен антидот срещу дезинформацията и спекулацията на медиите? Нима университетите не могат да заглушат социалните мрежи и да дават само достоверна информация? Така ще можем да върнем и общественото доверие към информационните източници.
Всичко това е в сферата на въображението, защото дистанционното преподаване няма да продължи вечно. Кризата ще премине… и тогава?
Тогава може би ще се върнем към старите методи, но не точно. Хората вече усетиха сладостта от дистанционното преподаване и видяха, че такъв метод е ефективен и икономичен. Студентите търсят често такъв тип методи, защото някои от тях работят и това би им било удобен вариант. Но… какво ще се случи с университетите, защото, ако трябва да видим и другата страна… Когато университетите са празни, тази победа в дигиталното образование някак е горчива.
Материал на Борислав Борисов – Bobby