Име: Любомир Атанасов
Специалност: Математика и компютри
Университет: Oxford University
В няколко поредни образователни изложения на консултантска фирма Едланта на масата на Оксфорд посетителите можеха да забележат едно и също момче. Спрях на масата и се поинтересувах кой е, като отбелязах, че вече няколко пъти го виждам на това място да консултира желаещите да учат в един от най-престижните университети в света. Той се представи като Любомир Атанасов, завършил Математика и компютри в Оксфорд, спомена, че вече 3-та година седи на тази маса и деликатно ме корегира като заяви, че просто се опитва да помага с личния си опит, а реалните консултации се правели от Едланта.
Попитах го какво най-често го питат и какви съвети дава най-често.
„Най-често ме питат за квалификации за английски език, което е малко странно, защото те не са съществена част от това, по което ни оценяват за прием, а нещо, което просто отбелязваш за налично, когато кандидатстваш.
Съветвам кандидатите да дават смело напред и да не се притесняват. Много хора и тук, и в Англия, сякаш се притесняват да кандидатстват в този университет, аз пък ги съветвам да не се притесняват, да бъдат смели и нещата се подреждат.
Аз кандидатствах през 2008 г. Учих в Софийската математическа гимназия и кандидатствах заедно с приятелката ми, която също беше приета в Оксфорд и сега завърши заедно с мен почти същата специалност.
Кандидатствахме сами, решихме, че ще можем да се справим без чужда помощ, а и процесът по кандидатстване е много добре описан на сайта на UCAS. За Оксфорд специално документи се подават до 15-ти октомври и след това системата те поема, имаш тестове и интервюта.”
Подаването на документи за прием в Оксфорд и Кеймбридж е с по-ранен срок от останалите университети, за които документи се приемат до 15-ти януари. Попитах го Оксфорд ли действително беше първото му желание и защо примерно не опита в Кеймбридж.
„Да, разбира се, бях навлязъл вече в подготовката за кандидатстване и първият ми инстинкт беше Оксфорд, дори не съм помислял за Кеймбридж. Много съм доволен от избора си, а и конкретно за моята специалност, за начина, по който тя се преподава, Оксфорд е много по-доброто, или да кажем, много по-подходящото за мен място.
При математиката в Кеймбридж не се залага толкова на въображение, колкото на наизустяване. Даже има начин за учене на математика известен като „Начин на Кеймбридж”. За хора извън университета дори е било трудно да разбират учебниците, които са писани в началото на миналия век от възпитаници на Кеймбридж, които използвали неща, научавани още в началото на обучението им там. В Оксфорд, както казах, много повече се залага на въображението в математиката.”
Поинетресувах се как са нещата в битов план и Любо бързо внесе яснота:
„Трябва да кажа, че бях много щастлив да ме приемат заедно с приятелката ми, с която бяхме в колежи на 1 километър един от друг. Също така още 3-ма души от моя клас бяха приети в Оксфорд, така че дружно се подкрепяхме. По-лесно е така, не е като да си сам, тази българска среда малко или много ми помогна.
Колежът осигурява настаняване, храна, виждаш другите студенти – съвсем нормални и симпатични хора, просто няма от какво да се притесняваш – учиш и се забавляваш.”
Спомних си, че в разговори с други студенти от Оксфорд и Кеймбридж те са споделяли нещо малко по-различно по отношение на колегите, че не били толкова… да кажем – обикновени и говореха за високото им самочувствие от мястото, в което учат. Попитах го има ли нещо такова.
„Да, има, има, но скоро разбираш, че малко или много и ти си от този тип хора. Втората година живеех с още 6 човека в квартира. Едно от момчетата беше унгарец, математик на годината, освен това гребеше, играеше скуош и ме размазваше както си иска… Имаше и един германец, може би един от най-умните хора, които познавам. Като добавим останалите… цялата група някак си те подтиска, но скоро разбираш, че има причина и ти да си в този университет и да си част от тази група.”
На въпроса ми: Кога разбра твоята причина да бъдеш там? Любо отговори така:
„Може би чак когато завърших. Все още не смятам, че съм бил най-достойният или най-заслужилият, но явно и аз, и останалите българи, се справихме. Всъщност, много малко хора не се справят на ниво, тъй като подборът за университета е много добър, заради интервютата, тестовете. Решат ли, че някой е достоен да учи там – оказва се, че наистина е така и той успява да го направи.”
Стана ми интересно с какъв успех от дипломата е кандидатствал, с какъв езиков сертификат и на какво ниво и как е протекло интервюто му, за което всички, кандидатстващи в най-престижните университети по света, споделят, че е от ключово значение за крайния успех.
„Офертата от Оксфорд беше да имам успех 6:00, но с колежа в крайна сметка се споразумяхме дипломата да не е точно с пълно отличие предвид матурите. Вече нямах притеснение, тъй като условието беше за успех над 5:50 на матурата по математика, но така или иначе завърших с успех в дипломата нещо като 5:93 или 5:94, не помня точно. Английският ми беше САЕ с А, а на интервюто не се сещам за конкретните въпроси, но бяха интересни. Лесни въпроси, на които знаеш отговора, но трябва да обясниш как стигаш до него. По този начин те преценяват как мислиш, дали този начин на мислене съответства на изискванията им и дали да те приемат за студент.”
Интервюто действително е много важно. На него университетът реално преценява от личен контакт ти ли си точният човек са тях. Носят се легенди за хитроумни въпроси от отговарящите за приема и находчиви отговори от кандидатите. Единодушното мнение е на преминалите това изпитание, че на интервюто човек трябва да бъде себе си и да не опитва изкуствено да оргиналничи и да се хареса на всяка цена.
Разговорът се насочи към свободното време и извънкласната дейност. Попитах го дали спортува нещо докато учеше и за българското присъствие в Оксфорд
„Да, първите две години сериозно се занимавах с гребане. Лятото след първата година спечелихме голямото състезание в Оксфорд и от този щастлив момент си имам трофей. Състезанието е четири дни и ако всеки ден „победиш” имаш правото да си поръчаш гребло с имената на хората от отбора. Една от приятните черти на университета е, че е разделен на колежи и всеки може да се занимава сериозно с какъвто и да е спорт на колежанско ниво – и ако наистина е много добър вече и на университетско.
Имаше доста студенти от Софийската математическа гимназия, от Американския колеж, от Гимназия Златарски мисля, че имаше. Повечето учеха в програми по физика, компютърни науки, математика. Имаме българско общество, но то е не толкова за помощ, колкото, за да се съберем един път седмично да пийнем по нещо, да се видим.”
Накрая естествено дойде въпросът с реализацията. Интересно, избиват ли се работодателите за възпитаниците на Оксфорд? В предишни години бях чул завършващи университети от този калибър да споменават, че има нещо като стагнация (вярно, това си беше и по време на световната икономическа криза) и получаването на оферти е в застой. Любомир беше лаконичен по въпроса:
„Проблеми с намирането на работа след завършването – поне що се отнася до Оксфорд – няма. Лично аз започвам работа в Лондон в края на октомври, приятелката ми също започва работа, както и други хора, които познавам…Наистина нещата понякога зависят от специалността, но като цяло завършващите Оксфорд нямат проблем да започнат работа.”
Това беше. Взехме си довиждане с Любомир и си тръгнах с приятното усещане от запознанството с още един българин (другият е Кирил Косев, възпитаник и преподавател в Оксфорд, който даде интервю за списанието ни преди година-две, и за когото Любомир веднага се сети, когато стана дума за българите в този университет), завършил една от най-реномираните образователни институции в света.
