fbpx
Начало » България » Единственият проблем на българското образование

Единственият проблем на българското образование

  • bobi
  • 04 дек. 2017
  •  Коментарите са изключени за Единственият проблем на българското образование

Когато говорим за образованието у нас, от години говорим предимно за проблеми. Освен вътрешните неуредици на системата, недофинансирането и накърнения й престиж, резултатите от нейната работа – качеството на полученото образование – е най-вече в центъра на общественото внимание.

Като започнем от 40-те процента функционално неграмотни ученици и завършим с твърде тежките раници, можем да изброим какво ли не между тях. Тук са ниската физическа, здравна и сексуална култура, нуждата от по-добро разбиране на собственото тяло и създаване на навици за спортуване и разумно хранене. Тук са недостатъчната финансова и данъчна грамотност, наивността по отношение на кредитите и неумението да се борави с бюджет. Тук е дори икономическата пасивност и липсата на предприемачески умения. Казано обобщено – налице е цялостно изоставане на общите социални компетенции спрямо изискванията на днешния ден.

Разбира се, не за всичко това следва да обвиняваме образователната система. Водещи за формирането на децата винаги са били и си остават семейството и хората в средата на отглеждане. Нещо повече – дори повтаряните като мантра 40% функционално неграмотни трябва в името на истината да бъдат пречупени през семейството.

Интересно е да се отчете и анализира точно с какви текстове се проверява функционалната грамотност в международните изследвания PISA. Казвам това не като критика към изследванията, а като опит за безпристрастна оценка на отпечатъка от домашните нрави. Ако децата от тези 40% получат текстове, касаещи клюки за фолк звезди или историйки за сбивания, пица на парче и пушене на цигари в междучасието, едва ли ще остане и един неразбрал. Проблемът в голяма степен е в липсата на отношение и интерес към теми извън спектъра на битовото – логично следствие от липсата на среща с реалност извън битовата. За разбирането на художествен текст е нужно да можеш поне малко да се съотнесеш към нещо абстрактно, към някаква форма на условност. Това пък почти напълно се определя от начина на общуване вкъщи. Задачата да компенсира такива дефицити на този етап е непосилна за образователната ни системата.

И все пак доколко адекватни са опитите на тази система да се приспособи към променящия се свят и конкретните задачи днес? Дори не е нелогично да се запитаме опитва ли се изобщо. Че прави опити в различни посоки, това е несъмнено, но дали са точно по посока на изискванията на времето, това е подвъпросно. Всички споменати по-горе проблеми, както и още такива, за които не сещаме веднага, но със сигурност са там, биват атакувани с така да се каже аритметични подходи. Нещо ще махнем, нещо ще добавим, ще разменим местата на тези двете и хоп – трябва да се получи!

Липсва култура на движението по пътищата – да добавим час по безопасност, готово. Налице са умопомрачителни полови стереотипи – час по джендър възпитание, казва някой; но те затлъстяват – час по хранене, казва друг. Трябва специално да тренираме четенето с разбиране, да натиснем и на задачи, да си поговорим за рециклиране, за мястото на човека в света и да програмираме, казва гласът на модерните амбиции. Нека издадем помагала за всичко това, за да си помогнат, намесва се икономическият интерес и т.н. и т.н. И така на финала децата получават претъпкана програма с количество съдържание, което трябва да се отметне, раници, изцяло уплътнени с хартия, а родителската среща започва от 80 лева, казва вицът. Въпреки че образованието трябва да е безплатно, в него непрекъснато доплащаме за учебни помагала, защото без тях учениците няма да има в какво да дописват до 8:30 вечерта, далеч след границата на пълното отегчение. Нима се чудим защо самото учене като такова неминуемо се приема за досадно.

Макар и скицирана на едро, тази картина съвсем не е погрешна. Това е точната й снимка, гледана откъм семейството. Погледът откъм страната на учителя би добавил недостатъчни учебни седмици за добро усвояване на целия материал, сериозно количество администрация, т.е. бумащина и различни форми на професионален натиск при все по-високи претенции от страна на родители и ученици. Очевидно е, че аритметичния подход, при който постоянно искаме да прибавим по нещо, за да понаваксаме със светогледа на младежта, не сработва. Нито пък сработва вечното местене на материала от клас в клас като блокчета на тетрис.

Всички описани проблеми на получаваното у нас масово образование всъщност изразяват един проблем. Те не представляват различни по природата си неща, а само следствия на единствения проблем на българското образование. Това, от което то страда, е липсата на концептуалност и на идеология. Нужна е цялостна промяна на архитектурата и поднасянето на съдържанието. Слагането и махането на отделни парчета е безсмислено. Трябва да се променят самите тъкан и контекст на училището у нас.

Образованието по време на социалистическия режим неслучайно бележеше сериозни успехи – в него имаше много рефлексия и стратегия от страна на държавата. Независимо с кое от неговите съдържания и методи сме съгласни и с кое не, в него имаше стройна последователност и цел – трябваше да дава определени знания и умения, определен „наклон”. Ето това е, което отявлено липсва на системата в течение на прехода и във всички скорошни промени. Не е ясно каква е целта й, на какви обществени потребности трябва да отговори.

Същевременно посоката за развитие на обществото утре се определя в голяма степен от това какво ще заложим в образованието днес – обща култура, компетентности, професии. В този смисъл ни е нужна идеологическата рамка. Не е достатъчно да мислим, че днес няма идеологии: Пазарът е идеология, равните права са идеология, гражданското общество и всеобщото включване са идеологии. Просто са такива, които осмисляме в положителен ракурс, които определят съвременния светоглед. Именно той трябва да залегне в методиките, в целите. Да, трябва да сме внимателни със съдържанието и да не му налагаме органичителен диктат, но е нужно да му дадем контекст и обяснения.

Ако системата бъде преосмислена през такава призма, нуждата от лепене на нови елементи като кръпки или изрязване на органично присъщи остарели неща ще отпадне. Сексуалното възпитание и храненето ще бъдат част от предметите за живия свят и човека; осмислянето на пола и професиите ще попаднат при обществените дисциплини; данъчната и кредитната логика ще са част от обучението по математика; между физическо възпитание и анатомия би могло да има мостове и общи проекти, както между ИТ и литература за целите на четене с разбиране и създаване на интерактивно съдържание; химия и физика ще могат да са свързани с много повече практически упражнения и още, и още. Общообразователният минимум, профилирането и професионалното (дуално) обучение също се нуждаят от цялостно формулиране и контекст. Няма да ни трябват нови часове за новите нужди, защото всичко би било естествена част от реорганизирания материал.

Изброените са, разбира се, най-общи идеи без претенция за изчерпателност. Важното е да се разбере, че всички проблеми на училището у нас представляват де факто един общ голям проблем, към който трябва да се подходи в цялост, ако искаме смислени резултати. Самият начин, по който системата МОН-инспекторат-училище работи, ще трябва да се промени според актуалните цели и нужди. И накрая най-важното – огромният процент от инвестицията и работата ще трябва да е насочен към учителите. Без тях всичко е на хартия, само те могат да запълнят всяко несъвършенство или да обезсмислят всяка реформа.

Материал на Калина Петкова

Избрани Университети

Препоръчани Консултанти

Top