Животът на поета и общественика Пенчо Славейков не може да бъде харектеризиран като „лесен”. Житейският му път често е изпълнен с трудности и разочарования както в личен план, така и в средите на българската следосвобожденска общественост. Трудно е да се каже на какво се дължи тази негова съдба, може би отговорът е твърде сложен, твърде комплексен, а може би не трябва да търсим отговор на въпроса откъде идват препятствията в живота на поета, от какво се пораждат – това няма голямо значение.
Смисълът се крие в триумфа на Славейков над бичовете и превратностите на съдбата, а неговият живот и творчество е свидетелството за този триумф, защото докато повечето от нас „понасят” съдбата си, Пенчо Славейков обича своята. За такава всеобхватна и искрена любов към съдбата си германският философ Фридрих Ницше използва латинската сентенция „Amor fati”. Според Ницше любовта към собствената си орис е главна характеристика на това, което той нарича „свръхчовек”. В моите очи тя е главна черта на триумфа на Пенчо Славейков. Именно затова искам да ви припомня за него.
„Животворчество“
Често, при представянето на даден поет или автор, сме свидетели на редакторското решение животът и творчеството му да са разделени в различни части от текста.
Мислех си да постъпя така и с Пенчо Славейков, но при него творческата и житейската нишка са така вплетени една в друга, че начинанието се оказа трудно изпълнимо. И като жертва на обстоятелствата, се наложи въвеждането на думата „животворчество”.
Пенчо Славейков е роден на 27 април 1866 г. в град Трявна.
Той е последният от осемте сина на видния преподавател, журналист, общественик и най-вече поет Петко Славейков. Роден в сърцето на Стара планина, още от ранна детска възраст Пенчо е закърмен с легендите, митовете и преданията за герои и бунтовници, които чрез борбата и саможертвата си са съхранили българщината през дългия период на Османско владичество. Неговите мистично-религиозни чувства към родния край се превъплъщават в най-мащабната, но за голямо съжаление недовършена, творба – епосът „Кървава песен“.
Влиянието на именития му баща, съвместено с честите пътувания из страната, които налагат заеманите от него учителски и обществени длъжности, започват да формират в младия Пенчо чистосърдечна любов и любопитство към природните дадености и фолклора на едва наскоро освободилото се Българско княжество. В обкръжението на българската природа, на песните, легендите, историите, предавани от уста на уста сред местното население, и на семейната библиотека, в него се заражда
онзи поетически порив, който ще го превърне в един от най-великите поети в нашата литература.
През 1879 г. Пенчо се разболява и в продължение на три години здравето му е измъчвано от чести настинки, трески и пневмония. Междувременно семейството продължава своите пътувания от град в град.
Зимата на 1884 г. ги заварва в следосвобожденски Пловдив, където, въпреки крехкото си състояние, младият Славейков решава да покара кънки по замръзналата Марица. След дълго забавление по леда на реката, той решава да седне, за да отмори, но се унася в сън, който ще го бележи до края на живота му. Намират го в ока яно състояние и дълго време се лута между живота и смъртта. Въпреки продължителното лечение в Пловдив, София, Лайпциг, Берлин, Париж за цял живот остават поражения – затруднен вървеж (движи се с бастун), пише с усилия и говори трудно.
Силата и енергията на младия Славейков изглеждат попарени от това събитие, но обратно на очакванията неговата воля за живот и любов към поезията и живота побеждават. През 1888 г. е отпечатана дебютната му стихосбирка „Момини сълзи“, а през 1892 г. започва неговото изучаване на философия в Лайпцигския университет. Същата година в сп. „Мисъл“ поетът публикува стихотворенията си „Сърце на сърцата“, „Успокоеният“, „Фрина“. Силно повлиян от творбите на европейски мислители и поети като Гьоте, Хайне, Ленау и Ницше, той се задълбочава в академичните и поетическите дейности.
Периодът, прекаран в Германия от 1892 до 1898 г. е от изключително значение за неговите бъдещи възгледи и възприятия за света, които са формирани до голяма степен от западноевропейската култура, литература и ценности.
Не е изненадващо, че тези години са и едни от най-плодотворните в живота на Славейков. Доказателство за това е активното му сътрудничество в „Мисъл“, „Българска сбирка“, издадената стихосбирка „Епически песни“ (1896), подготвената „Блянове“ (1898). В този период започва и работата му по епоса „Кървава песен“. По-късно редовете на тази творба ще накарат Алфред Янсен да го номинира за Нобелова награда през 1912 г., но за жалост смъртта достига Славейков преди да успее да я завърши.
През 1898 г. се връща в България, където освен с поетическите си занимания, той търси път да се изяви и в обществената сфера. Важна е ролята му в изграждането на идейната платформа и естетическата линия на сп. „Мисъл“, което съществува във време на противоречиви политически и културни събития в страната.
В следващите години той е назначен за администратор в Народната библиотека и Народния театър в София. Като директор на Народната библиотека (1909 -1911), той преминава отвъд административните си функции и превръща службата си в мисия, която цели утвърждаване ролята на този книжовен център като средище на националната, българска култура – сложна и неблагодарна роля, която му носи негативи от страна на политическото статукво в страната.
През 1911 г., все още директор на Народната библиотека, Пенчо Славейков предприема пътуване в Италия, за да се докосне до опита в сферата на библиотечното дело и литературата. На 10 юли, все още в чужбина, научава, че е освободен от поста си и вместо това назначен за обикновен уредник на училищния музей.
След това унижение от страна на българската общественост, той губи желанието за завръщане в родината и се обрича на доброволно изгнание в компанията на неговата любима, Мара Белчева. Ударът за неговата чувствителна душа е непоносим. Творческите пориви на поета умират и скоро след това, на 28 май 1912 г. Пенчо Славейков угасва в малкото италианско градче Брунате, на брега на езерото Комо.
Пенчо Славейков умира далеч от родината, но неговите стихове са свидетелство за любовта му към съдбата си, за Amor fati.
