Маринела Михова е завършила специалност „Педагогика“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Днес е доцент в Педагогическия факултет на ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“, където работи от 1989 г. В момента е и директор на Филиала на ВТУ във гр. Враца. Учебните дисциплини, които преподава са основно Педагогика, Дидактика, Сравнително образование, Реформаторска педагогика.
Защо избрахте педагогическата професия?
Не знам защо, но винаги съм си се представяла свързана с педагогическата дейност. Помня, че в пети клас правихме съчинение на тема „Какъв искам да стана“. Писах – учителка по български език. В 11 клас прочетох книгата „Моят приятел хулиганът“- дипломна работа на студентка по педагогика и психология от Прага и реших, че ще уча само специалност „Педагогика“. И ето вече 25 г. преподавам. Щастлива съм, че съм от тези хора, за които професията не е работа, а удоволствие. И това е резултат от връзката между съзнателния и емоционален професионален избор, който направих още на 18 години, доброто професионално образование, което получих в СУ и успешната ми професионална реализация.
Като преподавател, как оценявате съвременното състояние на образованието в България?
Образованието е такова, каквото е обществото, следователно българското образование е такова, каквото е българското общество – объркано и лутащо се по отношение на ценностите, повече искащо и по-малко даващо, освободено от авторитаризъм, но бягащо от свободата, непрекъснато реформиращо се, но не ставащо по-добро.
Българското образование е продукт на образователната политика. Ако не се превърне в реален приоритет за властимащите, то ще продължава да се крепи само на ентусиазма на учители и преподаватели, което не е достатъчно, а и в интерес на истината тези учители стават все по-малко.
Всички се радваме на успехите на наши ученици, лауреати на награди от международни олимпиади. Браво на тези деца и на техните учители! Но те не са образователната ни система или може би са една малка част – лицето на образователната ни система. Има елитни училища, в които образованието е на много високо ниво, но те са малко.
Въпросът е какво е нивото на образованието ни като цяло и кои са причините то да е такова – претрупано учебно съдържание, ориентирано към паметта, скучно обучение, немотивирани ученици, незаинтересовани родители, остаряла материална база, случайно попаднали в професията учители.
В официалните документи, регламентиращи образователната ни система, е записано като основен принцип „Качествено образование за всички деца“. Според мен сме далече от реализирането му все още. Причините са както обективни, така и субективни.
Състоянието на висшето образование също е далече от желаното. Принципът на финансиране на висшите училища постави университетите пред абсурдната ситуация да приемат всеки кандидатстудент, прекрачил прага на учебното заведение. Изказването е крайно, но с голяма доза истина в него. При тази ситуация, за какво качество на образованието да говорим.
Държавните университети изпитват изключителни затруднения и полагат максимум усилия за създаването на научно-изследователска среда на прилично ниво.
Какъв е интересът към педагогическите специалности през последните години?
Вече поредна година ние нямаме проблем със заемането на предварително обявените места. Същото се отнася и за специалностите във Филиала във Враца, които са от същото професионално направление. Най-предпочитани са специалностите Предучилищна и начална училищна педагогика, Социална педагогика, Начална училищна педагогика с английски език.
Изключително силен е интересът и към магистърската програма по Предучилищна и начална училищна педагогика за кандидати от друго професионално направление.
Какви са причините за този интерес? От една страна това е ниското ниво на развитие на икономиката и увеличаващата се безработица, което прави по-сигурна учителската професия. От друга страна е застаряването на учителите (за България средната възраст на учителите е 58-59 г.) и въвеждането на целодневната организация на учебния процес, което е причина ежегодно да се обявяват много свободни работни места.
Какво е най-голямото предизвикателство пред един педагог?
Предизвикателствата са различни. Едно от тях – д-р Кевин Максуел го е казал много хубаво – „Работата ни е да учим учениците, които имаме… не тези, които ни се иска да имаме, не тези, които някога сме имали, а тези, които имаме сега.“
Какви са възможностите за кариерно развитие като учител или преподавател в България, според вас?
С цел повишаване на авторитета и социалния статус на учителя Министерският съвет издава постановление № 254 от 26.10.2009 г., с което се създават условия за кариерно развитие на учители и възпитатели. Това постановление регламентира т. нар. развитие в хоризонтален план, т.е. заемане на последователни длъжностни позиции в рамките на учителската професия, а именно – „младши учител“, „учител“, „старши учител“, „главен учител“, „учител-методик“.
Учителите имат и възможност за кариерно развитие във вертикален план – заемане на административни длъжности в системата на народната просвета – директор, зам. директор, експерт в РИО, експерт в МОН и др.
По отношение на преподавателите във ВУЗ, кариерното им израстване е свързано със Закона за придобиване на научни звания – доктор и доктор на науките и академични длъжности – ассистент, главен ассистент, доцент, професор.
Какво бихте препоръчали на младите хора, които са се ориентирали към тази професия?
Бих им препоръчала да отстояват избора си и да не се отказват, когато срещнат първите трудности. Да обичат учениците, на които преподават, и да бъдат търпеливи към тях. Да бъдат взискателни към себе си и после към учениците. И да помнят, че те са най-големите късметлии сред всички, които работят, защото ще имат минало, което ще бъде богато на спомени. Ще имат настояще, което ще е истинско предизвикателство, пълно с приключения, защото ще им е позволено да прекарват дните си с бъдещето. Последните две изречения са перефраза от прекрасното есе на Джон Шлатър „Аз съм учител“, което няколко години подарявах на моите студенти, преди лекционния курс по педагогика.
