В българското училище има един отвратителен израз “задължителна литература”. Имаше го и по времето, когато аз бях ученик, има го, за съжаление, и сега.
Винаги съм се бунтувал против това. Как е възможно литературата да е “задължителна”? Нали смисълът на всяко изкуство е да доставя удоволствие? А в момента, в който нещо стане задължително, то престава да носи удоволствие. Как ви звучи – задължителна литература, задължителна музика, задължителни филми… Отблъскващо, нали? А после се вайкаме, че учениците не четат. Е, как да четат? С какво ги привлякохте? С какво им помогнахте да открият красотата на великите книги? Да не говорим за тъпотиите, които се набиват в часовете по литература. “Какво е искал да каже авторът?”, “Пребройте анафорите и епифорите в стихотворението на Яворов…” Чакайте бе, кой нормален човек брои анафори, докато чете поезия? И изобщо що не си… ама айде, да не ставам груб.
Убеден съм, че литературата не трябва да се преподава по тоя архаичен социалистически метод. Ужасно е учениците да треперят дали са зазубрили правилния анализ на “Под игото”, за да изкарат оценка. Отвратително е да ги карате да повтарят клишетата от учебниците, одобрени от някой спарен мозък в министерството на образованието.
Изобщо – думата “книга” е нелепо да бъде употребявана в едно изречение с думите “задължително” и “трябва”.
Четенето е удоволствие, а освен това развива въображението. Разбира се, може да станеш министър-председател и само с “Винету”, но ако искаш да си грамотна и образована личност са нужни поне още няколкостотин книги.
Та – ето моите 18 книги, които съм прочел напълно доброволно и незадължително и които ми доставиха онова удоволствие, което само книгите могат да донесат. Подреждам ги не по важност, а по хронология, според времето, в което съм ги усетил:
- Приказки – Ханс Кристиан Андерсен
Пътешествието в света на книгите винаги започва с приказки. Помня как мама, седнала до леглото ми, четеше “Грозното патенце”. Кой не се е чувствал поне веднъж в живота си грозно патенце? И кой не е бил вдъхновен от добротота и състраданието на Андерсен?
- Карлсон, който живее на покрива – Астрид Линдгрен
Този “прилично дебел мъж в разцвета на силите си” с перка на гърба и добро сърце, ми подари радостта от хумора в литературата. В учебната програма го няма, защото мозъците от министерството на образованието не могат да се сетят какво е искал да каже авторът с тоя политически некоректен персонаж, който оспорва всички авторитети.
- Мечо Пух – Алън Александър Милн
Хубаво е да знаеш, че някъде там има една гора, в която живеят Мечо Пух, Прасчо, Бухала, Йори и Зайо. В тази компания нито едно дете не може да се чувства самотно.
- Пет приказки – Валери Петров
Да си роден в една и съща страна с гений като Валери Петров е огромна чест. Не успях да се запозная лично с него, и това ще остане моята най-голяма несбъдната мечта. Но приказките му винаги ще живеят в сърцето ми.
- Малкият принц – Антоан дьо Сент Екзюпери
Книга за най-горчивата загуба – загубата на светлите територии на невинността. Книга за неразбираемия свят на възрастните, който неумолимо се стоварва върху всеки малък принц.
- Островът на съкровищата – Робърт Луис Стивънсън
Навлязъл в романтичните години на пубертета, трябваше някак да компенсирам тъжния факт, че момичетата не ми обръщат внимание. Намерих утеха в света на пиратите и се присъединих към капитан Смолет, доктор Лийвзи, кормчията Изреъл Хендз и другите в битката им срещу коварния Лонг Джон Силвър. Изключителна книга! След нея “Карибските пирати” с Джони Деп ми изглеждаха просто като бледо упражнение по темата.
- Хари Потър – Джоан Роулинг
Книга, която открих благодарение на синовете си. Видях как са запленени от историята на момчето-магьосник и с какъв трепет чакат следващите му приключения. Успехът на тази поредица не е случаен. Джоан Роулинг безспорно е най-големият жив писател на нашето време… Добре де, след Елен Колева. Да не кажете, че не съм патриот.
- Хобит – Джон Роналд Руал Толкин
Приключенията на Билбо Бегинс и симпатичната му компания от хобити са един вълшебен, смайващ предшественик на мрачния “Властелин на пръстените”. И много по-приятни за четене.
- Спасителят в ръжта – Джеръм Дейвид Селинджър
Като тийнейджър, (или както му викахме по онова време “юноша”), започнах да усещам необосновани пориви за бунт срещу статуквото. Исках да съм различен и то не с проявления като Азис или Джорджано, а просто да се противопоставя на системата. “Спасителят в ръжта” е точното четиво за такъв период от съзряването.
- Девет разказа Джеръм Дейвид Селинджър
Селинджър не е само Холдън Колфийлд. Той е и “Устата ми хубава – очите ми зелени”, и “Идеален ден за лов на рибка-бананка” и “На Есме с обич и омерзение”. Пуснал съм официално запитване до министерството на образованието да ми обяснят какво е искал да каже авторът с тия разкази. До тоя момент отговор не съм получил.
- Бай Ганьо – Алеко Константинов
Най-смешната и най-страшна българска книга. В края на XIX век Бай Ганьо е прост депутат. Днес, 120 години по-късно, Бай Ганьо вече е министър-председател. Какво зловещо пророчество!
- Записки по българските въстания – Захари Стоянов
Овчарят Джендо от село Медвен е единственият, който е успял правдиво, вълнуващо и иронично да разкаже българската душа. Да не говорим че има и огромен исторически принос. Ако не беше Захари Стоянов, сега щяхме да знаем за Априлското въстание толкова, колкото знаем и за хан Кормисош.
- Повелителят на мухите – Уилям Голдинг
Мрачна и отчайваща книга за Злото. Което, уви, е неизменна част от човешката природа. И е заложено дори в децата.
- Балада за Георг Хених – Виктор Пасков
Тази малка книжка от стотина страници отсрамва цялата българска проза от последните 50 години. Толкова емоционална, толкова красива, толкова свободна книга… Когато я четох, бях на 17 и плаках. Сега я препрочитам и отново плача.
- Упражнения по стил – Реймон Кьоно
Литературата е преди всичко игра и Реймон Кьоно ми показа целия блясък на тази игра. Една история може да бъде разказана по много различни начини, така че мозъците от министерството на образованието да се чудят какво аджеба е искал да каже авторът.
- Разкази – Антон Чехов
Само гений може да каже толкова много с толкова малко думи. Разказите на Чехов са парченца съвършенство.
- Открито – Андре Агаси
Да, Агаси не е писател, но историята му е толкова вълнуваща и толкова майсторски написана, че се превръща в незабравимо преживяване за читателя. Книга, която ме промени.
P.S. В този списък нарочно не съм включил автори като Ботев, Яворов, Дебелянов, Шекспир, Юго и Марк Твен. Пропуснал съм ги, защото оптимистично предполагам, че сте ги чели.
А пък ако не сте ги чели, и да ви ги препоръчам, и да не ви ги препоръчам – все тая.
