Имунитетът или способността на организма ни да се противопоставя на вредните микроорганизми, причиняващи различни заболявания е основната ни защита срещу тях. В зависимост от начина му на развитие, медицината подразделя имунитета на два вида – вроден и придобит.
Вроденият (неспецифичен) имунитет включва външните физически и химически бариери, осигурявани от кожата и лигавиците. Включва и различни вътрешни защити като антимикробни вещества, фагоцити, треска и възпаление (свързани с повишаване на температурата на тялото).
Адаптивният (специфичен) имунитет е способността на организма да се защити от специфични враждебни вещества като бактерии, токсини, вируси и чужди тъкани. Адаптиният имунитет включва лимфоцитите (вид бели кръвни клетки), наречени Т-лимфоцити (Т-клетки) и В-лимфоцити (В-клетки).
Две свойства различават придобития имунитет от вродения: специфичността на отделни чужди молекули (антигени), което включва и отличаването на собствените от чуждите молекули, и паметта за повечето вече срещнати антигени, за да може при повторен сблъсък отговорът на организма да бъде по-бърз и ефективен.
Имунната система основно обхваща лимфната тъкан на възлите, сливиците, тимуса, костния мозък и част от храносмилателния тракт и далака, както и определени клетки и протеини в кръвта. Имунодефицитът е увредената способност на имунната система да противостои на инфекциите. Той може да е вторичен (придобит) или в следствие на вродени дефицити в имунната система (първичен).
Първичните имунодефицитни болести са рядко срещани и възникват още при раждането – като вроден ефект на развитиен дефект или в резултат от генетични абнормалности в имунитета. Генните дефекти може и да не се проявят през първите няколко месеца или години, а някои форми се проявяват чак в юношеството и зрелостта.
Сред тях са вродените увреди на хуморалния имунитет (функциониране на В клетките, Х-свързана агамаглобулинемия, селективен IgA дефицит) или клетъчно осъществяемия имунитет (функции на Т клетките, синдром на ДиДжордж, дефицит на IL-2, растежен фактор на Т-клетките) или комбинирани дефекти на Т-клетките и В клетките (тежък комбиниран имунодефицит, хипер IgM синдром, синдром на Уискот-Олдрич, атаксия телеангиектазия), неутрофилни дефекти.
Вторичният имунодефицит е следствие от определени предиспозиционни състояния и заболявания: недохранване, най-вече дефицит на протеини, терапия с кортикостероиди и противоракови лекарства, инфекции, хронични отслабващи организма заболявания като диабет, бъбречна недостатъчност, СПИН, рак, спленектомия.
Признаци и симптоми на имунодефицита
Семейната история може да разкрие иначе необяснима смърт на близък, заболяване на роднините само по женска линия или кръвно родство, които правят по-вероятно наличието на първичен генетичен синдром. Тези състояния се характеризират с необичайна податливост на инфекции и нерядко водят до автоимунни заболявания и някои видове рак.
Инфекциите, свързани с отслабения имунитет, често са хронични, само частично се повлияват от антибиотици или се завръщат скоро след прекратяване на лечението. Въвлечените организми често са необичайни (атипични).
Другите симптоми зависят от болестния процес на подлежащото заболяване. Разработени са няколко лабораторни теста за анализ на В-клетките, Т-клетките, фагоцитите и допълнителните функции – изследване на нивата на имуноглобулина и пълна кръвна картина.
Лечение на отслабения имунитет
Лечението зависи от текущото заболяване или причината за имунодефицита. Възможно е да се пристъпи към лечение на свързаните със състоянието инфекции, терапия със стволови клетки, генна терапия, кръвопреливане на жизнеспособни Т-клетки, тимусна трансплантация, преливане на имуноглобулин и др.
Идентификацията на мутиралия ген е първата стъпка към по-доброто разбиране на патогенезата на имунодефицита и прилагането на по-добри терапевтични стратегии. В тези случаи успешното възстановяване на гена е основна цел.
