Начало » България » Пътят на осиновеното дете – от гнева до прошката

Пътят на осиновеното дете – от гнева до прошката

  • bobi
  • 09 Ное. 2017
  •  Коментарите са изключени за Пътят на осиновеното дете – от гнева до прошката

„Благодаря ти, мамо! Пътят на осиновения от гнева до прошката!“

Какъв е пътят от обидата до прошката проследява психотерапевтът Дора Прангаджийска в първата си книга „Благодаря ти, мамо! Пътят на осиновения от гнева до прошката!“От една страна в нея има съвети към родителите, осиновили деца, тъй като те дават старта на човека. От друга страна съдържа и съвети към порасналите осиновени как да се справят с последиците от ранното разделяне с биологичната майка.

Дора Прангаджийска

Идеята Дора да се захване с тази тема не е случайна. Такава е и нейната история. Още от малка усеща, че е била осиновена, но така и не успява да изговори тези въпроси с родителите си. „Не знам каква е била причината майка ми да не ми каже. Тя така и не събра смелост във времето,за да проведем честен разговор. Днес си мисля, че така е трябвало да се случи. Ако знаех истината, едва ли щях да се впусна така в каузата „осиновяване“ и да я превърна в лична. За мен това не е просто тема, която вълнува един терапевт.“

Всъщност  Дора споделя, че и професията й не е избрана случайно, тъй като е била предопределена от травмата й в детството. „Раздялата с биологичната майка създава усещане за изоставеност. От гледна точка на психотерапията ние говорим за наранен вътрешен аспект – аспекта на сирачето, на изоставеното дете. Много често хората, които се занимават с психотерапия са преживявали процес на изоставяне в детството. В стремежа си да спасят себе си, тези хора помагат на други. Спасявайки другите, спасяваме себе си. Затова много често те избират да са или психотерапевти или социални работници, учители. Хора, които са свързани със „спасяването на хора“ метафорично казано“, разказва специалистът и уточнява, че роля в избора й на професия изиграва и майка й, която я е осиновила, тъй като е била много топла, чувствена, емпатийна и й е предала това умение да разбира другите.

Пътят на осиновителя

Все повече хора успяват да съберат смелост и да разкажат на децата си, че са осиновени. „Ясно е, че продължават да стоят страховете им дали така няма да наранят малките, но всъщност тайната може да нарани много повече“, обяснява Прангаджийска, която е и част от „Българска асоциация на осиновени и осиновители“.

По думите й, ако човек разбере, че е осиновен в една по-късна възраст, може по-лесно да се срути целия му свят. „Всичко е избор на родителя. Но  е хубаво да се знае, че цялата реалност на осиновения се оказва подменена, тъй като най-устойчивото нещо е едно семейство. Не спираш да обичаш осиновителите си по-малко, но разбираш, че не си биологично свързан с тях и така не си продължение на своя корен. Тази истина много разклаща света на осиновения.“, разказва Дора.

По думите й, все повече възрастни разказват историите си и помагат на осиновителите да бъдат честни с децата си. „В основата на добрата връзка – родител-дете е честността преди всичко.“, обяснява още тя и допълва, че всъщност няма възраст, която да е най-подходяща да се каже истината.

Според нея, най-добре е тя да се казва постепенно, още с идването вкъщи. Хубаво е на децата да се създават албуми, които в Асоциацията наричат „книги на живота“. В тях е добре да има снимки още от времето преди осиновяването. Също така може да се пускат филми на децата и да им се четат книги, в които темата е осиновяване. „Няма точна формула“, убедена е специалистът и допълва, че родителят най-добре познава детето и неговото емоционално състояние, както и е наясно с лимитите му.

По думите й, децата инстинктивно задават точните въпроси и помагат за изясняване на ситуацията.  „Бил ли съм в твоето коремче? Защо нямаш снимки като бременна?“… Важно е разясняването да става постепенно, а не да се проведе в един разговор, тъй като децата не са готови да приемат цялата информация наведнъж.

А защо да се каже истината…

„Има едни структури в нас, което се нарича телесна памет. Т.е. тялото помни, независимо, че на съзнателно ниво няма спомени. Има едно нещо наречено и емоционална памет, която също работи в нас. Много често, спестявайки истината на детето, то е поставено в ситуация, в която чувства нещо, но няма спомени за  него. Все пак усеща, че не е това, което му се казва. То интуитивно осъзнава, че нещата не са такива, каквито са му представени.“, разяснява Дора.

По думите й, несъответствия се откриват и от случайни подмятания, които обществото не спестява. Също така детето може да попадне и на разминавания от снимки в детството или документ, който им предоставя друга информация. Самата тя е започнала да се досеща от един акт за раждане, който е от май месец, а тя е родена през януари. Имало е и изпуснати фрази от близки, а тя като дете не остава безразлична към подобни думи.

„Фактът, че детето не споделя с родителите си, не значи, че не си задава въпроси за себе си. Започва да навързва верига от несъответствия“, казва психотерапевтът.

Моментът, в който пък се осъзнава истината, често прави осиновените гневни. Нейният път е бил осеян не толкова от гняв, колкото от  обида и яд, че е изоставена. „Бях 39-годишно дете, обидено на света и биологичните си родители, че щом не са го потърсили и то не иска да ги търси. Не иска да ги познава, да знае от къде са и има ли братя и сестри.“

По време на нейната лична терапия Дора разбира, че това е инфантилното мислене на дете, което щом не е съгласно с нещо, не иска да го разбира. В процеса на терапията й не се фокусира върху прошката, но тя идва естествено от цялостната работа върху себе си. „Успях да се превърна от дете, което вижда двуизмерно в пораснал човек. Не разбирам защо съм изоставена и разделена от майката, но имам ресурса да й простя и да й благодаря, че ме има на този свят, че дишам, че мечтая“.

Приключва ли лутането…

А за да приключи лутането, детето може да потърси биологичния си родител. Въпрос на личен избор е в съответствие с неговите лимити и страхове. Все пак Дора отбелязва, че това е добър завършек на биологичния процес и бебето, което е било свързано с майката, чувало е гласа й, преживявало е емоциите й.

„Тази свързаност я има през първата годинка в живота на човек и отваря огромна бездна у осиновения. Познаването на произхода е възможност да се запълни тази празнота. Разбира се, ако човек не се чувства готов, не е задължително да търси връзка с биологичната майка, но е добър завършек да се постигне онази цялост във връзката майка и дете.“

Дора също прави опит да се свърже с майка си. В този период у нея са се сменяли аспектите ту на умиращото от страх дете, че може отново да бъде отхвърлено. Ту на надяващото се момиче, че може да бъде върнато. „Имаше го и възрастният човек, който си казваше, че притежава ресурса да го направи.  Вярвам, че осиновеният човек след навършване на пълнолетие има право да потърси своите корени.“

Източник: www.dnes.bg

Избрани Университети

Препоръчани Консултанти

Top