Спомням си славните времена на контролните в училище. Сядаме всички по чиновете, забавляваме се и изведнъж учителката, която е имала крив ден, решава да съсипе деня на всички смеещи се в стаята, като им каже „Вадете по един лист. Изненадващо контролно.“ Ясно е, че никой не е учил. Вади се листа и започваме да се оглеждаме. Оглеждаме се за най-спокойния в редицата. Той трябва да е учил. „Имате 40 минути.“, казва лелката, вади си лака за нокти или книгата и започва да чете, като поглежда леко над книгата. Уж гледа за преписвания. А преписвания има и то много. То, освен да преписваш, друго не ти остава. Още тогава виждах, че има някаква нередност в тази схема. Тези, които по някаква незнайна причина знаеха материала, така пазеха листа си, че все едно това е едно огромно богатство. Не даваха да се преписва. Побутнеш го леко да го питаш и той нищо не ти казва. Все оправданията, че „пише глупости“. Не иска да си даде знанията. Чудех се какво делим толкова? Голяма работа, че и аз ще изкарам 6. Приятелю, не искаш ли да ми помогнеш? Уви, не искаше. Все тези дето „не знаеха“ изкарваха 6-тици. Ама не подсказват, гадовете. Крият се като мишоци, току виж и някой друг има отлична оценка. Струваше ми се нередно. Не можех да разбера защо не си подсказваме и да изкараме всички отлични оценки и да натрием носа на системата. Уви, системата ни превръщаше в озлобени хора, борещи се за „властта на знаещия“. Накрая се оказа, че тези, дето все „не знаеха“ и изкарваха отлични оценки, се превърнаха във вегани.
По-натам в живота нещата не се промениха много. Като цяло, още при търсенето на работа никой не е чувал, че се предлага работа, никой нищо не знае и в неговия офис точно не се търсят хора. Иначе е готов да ти „помогне“, ама точно в момента няма как. Чудех се какво като успеем всички накуп? Толкова ли е трудно да успяваме всички заедно? Няма да ти взема работата, не се безпокой. Те нещата да свързани. Ако ти ми помогнеш с работата, аз ще ти бъда благодарен и няма да искам да те „прецакам“, ако успея повече от теб. Тогава аз ще ти подам ръка и ще те дръпна едно стъпало нагоре. След това ти мен и ще качваме заедно стълбицата на успеха.
Уви, като цяло нещата тук се случват по друг начин. Не е добре да си успял. Успееш ли поне малко, започват да цъкат с език по теб. Не си успял по точния начин, има някаква схема, не ти се полага този успех. Надяват се да се провалиш, за да могат да изпъкнат пред теб. Ако не успееш да се провалиш, винаги ще се намери някой, който да ти направи някаква спънка. Той винаги е заслужил повече от теб. Той е недооценен, а ти си надценен.
Понякога се чудя защо хората гледат Биг Брадър. Не може да се оспори, че в това предаване влизат всякакви идиоти. Но има една друга тънка нишка, която се изпуска. Повече от хората чакат тези в къщата да се провалят. Да им се присмеят. Да кажат, че те никога не биха го направили по този начин. Да си кажат, че този в къщата е невероятен малоумник, за разлика от него, който е прекрасен, но просто не му се занимава с „известност“. Иначе отдавна да е станал звезда, да е спечелил голямата сума пари, ама той е „специален“. Ще си седи на дивана у дома и ще обсъжда тия „малоумници“. Под нивото му макар че той няма дори ниво. Хората се провалят и това ти пълни душата. Гледаш ги и си казваш: „Що за малоумници?“. Лесно е да отсъдиш от дивана с бирата и чипса. Прикрит си зад злобата и това, че искаш да си там, но нямаш качествата и смелостта да бъдеш.
Точно както в работата ти. Ти си роден за мениджър, но си обикновен служител, който го е страх от шефа и се скатаваш от задължения, защото те мързи. Не обичаш тези нагоре по веригата, затова чакаш удобен момент да се провалят. Защото не обичаш успелите хора. Мразиш ги, защото ти взимат това, което ти се „полага“.
Не дай си боже такъв човек да стане супервайзер или мениджър на екип. Тежко и горко на екипа под него. Търпял е с години, озлобявал се е, време е да се върнем в тъмните времена на подтисничество, защото трябва да признаем – ти мразиш успелите хора. Не искаш някой да достигне с качества до това и той да бъде мениджър, защото ще успее. Успее ли, ти си лесна мишена, защото не струваш и 5 стотинки.
В държавните институции е още по-трудно. Наскоро една позната ми каза, че за една държавна позиция и то най-обикновена е чакала много дълго време, защото приемът бил много труден. Не позволявали на младежи да влизат в системата. Разбира се, има младежки програми и т.н. и т.н. и каквото се сетите за млади хора, но я влезте реално в държавния сектор. Лелките с очилата седящи пред компютъра с папката документи пред тях ще ти бъдат началници в повечето случаи, а те определено не обичат успелите хора. Успелите хора застрашават работното им място, защото и те самите знаят, че за нищо не стават. Затова ще бъдете мачкани и на работното си място, за да не успеете. Успеете ли, лелката е вън. Затова и там не обичат успелите.
България, това е държава предимно на българите. Ние сме малка държава, все още няма много националности, които да живеят тук. Предимно са тукашни. А те не обичат успелите хора. Успелите хора означава, че ще изкарват повече пари от теб. А ти си посредствен, защото те мързи. Оправданието ти е, че системата, шефа или ситуацията е такава и е временна. Но някой ден ще успееш и ще смажеш всичките тези, дето ти се правят на шефове. На този етап не толерираш успелите. България не обича успелите хора. Колкото по-неуспели, толкова по-добре. А после искате развитие? Спокойно, в другите държави е същото. Навсякъде е същото. По-добре да си седим тука и да се борим един с друг. Дай боже и другите да се провалят, защото в живота по-голяма радост от чуждото нещастие няма.
Материал на Борислав Борисов – Bobby
