Ентусиазмът от педагогическия метод „Монтесори“ днес произлиза от съвременните проучвания в областта на детската психология и невронаучните изследвания, които доказаха научно някои прозрения на Мария Монтесори.
Например, че човешкият мозък е съвсем узрял, за да се научи да чете преди 6-годишна възраст, и притежава големи когнитивни възможности, за да го направи. Детето се научава най-добре от момента, в който може само да провери и коригира своите грешки.
В Съединените щати възторгът се засилва, след като една статия в „Уолстрийт джърнъл“ от 2011 г. разкрива, че направено научно изследване сред 3000 ръководители на американски предприятия показва, че повечето от тях са възпитани в паралелка „Монтесори“. Това са основателите на Google, Amazon, Wikipédia.
Развитието на индивидуалната свобода (и по този начин на чувството за инициативност) и укрепването на личността са основните стълбове на педагогиката „Монтесори“. По този начин е възможно да се мисли, че, окуражавайки децата да работят и да експериментират избрани от тях дейности толкова, колкото желаят, да развиват своето любопитство, да си взаимодействат с другите – по-големи или по-малки от тях, без външна преценка, децата, завършили клас „Монтесори“, притежават преимущества да успяват.
След създаването на първото училище „Монтесори“ във Франция през 1911 г. мрежата от училища по този модел се разпростира в целия свят. На 12 юни от 19 ч. в културен център G8 ще бъде прожектиран за втори път документалният филм „Учител е детето“ на френския режисьор Александър Муро, който представя педагогическия модел „Монтесори“.
Институт „Монтесори България“ инициира разпространението на филма и вярва, че той ще предизвика голям интерес сред учители, образователни експерти, родители и хора, припознали образованието като приоритет за бъдещото хармонично развитие на децата във възрастни.
„Детски Дневник“ представя разговор с режисьора Александър Муро:
Филмът започва с лични снимки. Раждането на първородната ви дъщеря ли е отправната му точка?
– Началото е действително лично. На 25 март 2010 станах баща и мигновено бях очарован от това същество – толкова крехко, толкова уязвимо и в същото време толкова готово безусловно да посрещне света. Това е също така и моментът на зараждането на едно чувство на нова, могъща и необикновена любов, защото се асоциира с огромна отговорност. Нежността се ражда като очевидност, съучастничеството също, но загрижеността да закриляш детето, докато му помагаш да порасне, е най-трудното нещо. За мен това беше една метаморфоза.
Аз снимах децата си още от тяхното раждане и без да познавам Мария Монтесори – наблюдавах феномените, за които тя говори: концентрацията, жизнения порив, ентусиазма, мира, целта на едно дете. В ежедневието ми, докато наблюдавах децата си, заставайки настрана, ги оставях, без да се намесвам, да преценят сами трудностите, които срещаха, да ги разрешат по своя начин. В няколко ситуации се оказах в конфликт с близките ми, които не разбираха моя начин на възпитание и го сметнаха дори за безразсъден. Това е отправната точка на филма и в по-широк смисъл, това е причината за моята ангажираност с проучванията в областта на детската психология и педагогика.
Училището може ли да даде толкова много свобода?
– Да, аз също се питах за това какво училището можеше да предложи на дъщеря ми. Щеше ли тя да бъде в състояние да следва неговия ритъм, дълбоките му стремежи, да я пробуди за един социален живот без насилие, да насочва и развива нейната чувствителност и интелигентност, за да събуди интереса й към света, с една дума – да формира у нея свободен дух? Вследствие на няколко смени на жилището ни имах възможността да посетя заради дъщерите ми много училища, да ги запиша за една или повече години в няколко напълно различни образователни институции. Разговаряйки с приятели, самите те родители, открих различни и съвсем банални форми на образователно насилие.
Резултатът от моите проучвания потвърди първоначалните ми впечатления: една значителна, ако не и основната част от децата, които днес се обучават в училищата „Монтесори“, идват тук, защото са неприспособени, страдат в училището, което посещават, и защото техните реакции, понякога необуздани, приемат формата на отказ да се учат. Родителите идват в тези алтернативни училища, за да намерят решение за изхода от тези непреодолими кризи… Често за да тръгнат отново в обществено училище.
Защо избрахте да направите филм за наблюдението?
– Реших да снимам сам, с малка камера, към която прикрепих краче, за да бъда свободен в движенията си, и два микрофона. Правех снимките на височината на децата. Заснемането започна през март 2015, след триседмично наблюдение на класа. Постепенно инсталирах снимачната техника, за да се въплътя внимателно в ролята си сред децата, започвайки с фотографии, преди филмирането. Макар че съм встрани, възможно най-дискретен, децата ме познават, питат ме. Тъй като бях вече обучен, ми се случваше дори да представям материала, да работя с децата Снимките приключиха през юни 2016, но оттогава продължавам да се завръщам в класа и да снимам живота в него, развитието на децата, които срещнах. Продължавам да поддържам връзка със семействата. Предпремиерата в град Рубе с всички семейства, всички деца и 620 зрители беше особено вълнуваща.
След това, при монтажа, извадих на преден план звуците и преките диалози. Но реших също да дам думата на Мария Монтесори, директно, глас зад кадър, който представя откъси от нейните трудове. По този начин гласът й съпътства съвкупността от картини, които се откриват пред зрителя. С изключение на няколко архивни снимки съвсем в началото на филма тя не е показана повече в кадър. Не исках да правя филм за нея, а за нейната мисъл.
Как избрахте децата, които по-специално снимахте?
– Избрах група, съставена от деца на възраст от 3 до 6 години и от учител, чиито педагогически способности и ангажираност бяха признати. Неговата откритост към моя проект, нашите дискусии за личната ни мотивация и нашите амбиции за децата ни сближиха. Аз не избирах децата, нито явно се обръщах към някои от тях по време на снимките. Ходех редовно да снимам в Рубе, въпреки това никога не знаех какво ще се получи.
Това е метод, при който няма стриктна организация на деня, нито точно установени дейности. Това за мен беше голяма трудност. Трябваше да бъда нащрек, да импровизирам, сам, с цялата снимачна техника, светлината. Наистина някои деца стават главни герои във филма. Имах късмета да уловя вълшебни моменти от тяхното обучение. Същите тези, които учителят търпеливо чака и се опитва да благоразположи. Ентусиазмът от едно откривателство, от четенето или от разсипването на ориз. Блестящите очи на екстаз. Комични, нежни сцени, сцени на изоставяне. Видях деца да се колебаят, да се лутат, преди да се впуснат към нещо.
Виждаме ги също на екрана, наблюдатели на заснетите сцени. Но зрителят им отрежда статут на фигуранти. Това е логиката за представяне на изображението. Не е моя прищявка. Някои деца изглеждат наистина да са въплътили ползите от метода чрез своята независимост, ентусиазъм, чрез чувството им за отношение към другия, чрез сдържаността им. Те са истинските двигатели на филма.
Източник: dnevnik.bg