fbpx
Начало » Без категория » Разказът на един пловдивски баща на дете с Даун за 7-те невероятни години в училище

Разказът на един пловдивски баща на дете с Даун за 7-те невероятни години в училище

  • bobi
  • 04 юли 2019
  •  Коментарите са изключени за Разказът на един пловдивски баща на дете с Даун за 7-те невероятни години в училище

Пловдивско училище се обедини в усилията да направи класната стая едно приятно място за дете със синдром на Даун. Директорът, учителите, учениците, дори чистачките и охраната в ОУ „Алеко Константинов“ приели слънчевия Божан и много бързо станали негови добри приятели. Помагали му в уроците, играели с него в междучасията, гушкали го. За невероятните 7 години от живота на момчето си спомня бащата – Чавдар Панов:

Преди 7 години жена ми плака. Не беше първият, нито последният път, когато се е разстройвала по повод Божан, но случаят беше особен. Синът ни току-що беше „завършил“ предучилищна в началното „Христо Ботев“ в Пловдив, където, иначе нахвалената преподавателка малко по малко го „избутваше“ така че да го вземаме все по-рано и по-рано, а ако имаше начин въобще да не го водим, щеше да е най-добре. Божан е кротък и дисциплиниран и не пречи на никого, но както знаете, е със синдром на Даун.

След този несполучлив опит (а на детска градина не го бяхме пускали основно заради диабета – тогава нямаше сензори), предстоеше записване в първи клас. Най-близкото до нас училище е „Алеко Константинов“ – едно от двете водещи в града за тази възраст, където освен от района, децата си записват и много „баровци“. Жена ми беше истински притеснена от всичко, за което можеше да се сети – претенциозни други родители, разглезените им деца, учители, страхуващи се от различното, всичко.

Отидохме на среща с директора и заместник-директорките Топчийска и Букович. За наша изненада, попаднахме на нормални хора, които казаха, че нямат особен опит с деца със специални образователни потребности, имали са само едно невиждащо детенце, но да не се притесняваме, всичко ще е наред. Безпогрешно разпознахме това, което отличава лекарите един от друг, магазинерите един от друг или чиновниците един от друг – доброто отношение в аванс. Отношението към непознати или слабо познати хора е нещо просто – или е добро или е лошо и то не се влияе от образование, например. Виждали сме водещи специалисти лекари, които, в редкия случай, когато ти потрябват, са някъде, където не могат да ти свършат работа – женят дъщеря си след няколко дни, в Карлово са и т.н. И други специалисти, които дори да са в чужбина, ще ти отделят време по телефона да ти помогнат. Едните говорят внимателно и те уважават, другите демонстрират самочувствие. При едните присъстваш в мислите им, другите мислят само за себе си.

И ето ни, 7 години по-късно. Вчера синът ни завърши и напуска „Алеко Константинов“. Това беше прекрасен период, в който детето ни ходеше с желание на училище, развиваше се, от време на време мързелуваше, като всички останали деца, период в който жена ми и двете баби покриха наравно с него учебния материал (бяха си го разделили по предмети, кой в каквото е силен, за мен остана английският, затова Божко е най-зле с него. Беше време през което сестра му написа стихотворение как двамата си играят на двора на училището и как пилоните със знамената се превръщат в мачти с платна, а вятърът ги отнася по непознати земи. През тези 7 години не сме имали нито един проблем, прекрасните деца от класа му помагаха още от първите дни на първи клас, а Божко, който си е доста общителен се сприятели с всички учители, дори с тези, които не са му преподавали никога, с чистачките и най-вече с охраната, която разрешаваше само на него от време на време да натиска звънеца за междучасията (мисля, че дори на директора това не е позволено). Е, мисля, че прекаляваше с прегръдките, понякога се налагаше да му слагаме инсулин извънредно, отивам и го виждам на катедрата да прегръща класната Нели Велева, а тя ми казва – ние сме все така, ама няма нищо.

Изключителна роля всичкото това да се случи изигра Мария Митева, класната му от 1 до 4 клас и мисля, не само за него, но и за всички деца от класа му ролята й за израстването им беше удивителна. Г-жа Митева говори тихо и меко, но излъчва такъв авторитет, че си спомням следното, при това случвало се много пъти – чакам Божан на училищния коридор пред вратата на стаята им, бие звънецът и съседната врата се отваря все едно стадо бизони я връхлита, отдръпвам се да не ме прегази този тайфун от пета категория по скалата на Сафир-Симпсън от тичащи към лафката дечурлига от съседния клас – нашата стая, обаче тишина. Минават две – три минути, почвам да се притеснявам тия хора вътре живи ли са или са ги пуснали по-рано, когато точно в този момент вратата се отваря и нашият клас излиза под строй. Бяхме й казали още на първата среща да не го глези, а да го третира наравно с другите, за да разбере, че в училище не е вкъщи, нито е у бабите и тя например не му казваше Божко, а Божан. Нямаме думи, с които да изкажем благодарността си на тази жена, Бог да Ви благослови!

След четвърти клас класът олаби дисциплината, но това е някакси естествено с израстването на децата, идването на пубертета и т.н., без това по някакъв начин да промени отношението на децата към Божан. Нещо повече, записаха в класа още едно дете със синдром на Даун, момиченце, прекрасната Слава, която беше имала проблеми в друго училище, но при нас адаптира чудесно. Нашият юнак прекали с прегръдките и с нея, за което отнесе не малко мъмрения от мен и майка му, не че нещо си взе поука, де. На много места в разни училища имат притеснения от това да приемат дори едно дете със специални образователни потребности, при нас класът пое без проблеми две такива деца. Всъщност, убеден съм, че ползата от общуване със специални деца е двупосочна – другите стават по-добри.

Накрая, искам да кажа – благодаря ти Красимир Ангелов за клуба по фотография, в който записа дъщеря ми и за интересните неща, които им разказваш в час. За всичко останало, за цялата тази, съществуваща най-вече благодарение на теб просветителска вселена, каквато е нашето училище, няма да ми стигне цялата безкрайна фейсбук лента, за да разкажа – тя ще се превърта, аз ще пиша, тя ще се превърта и накрая пак ще има какво да добавя. Мисля, че Алеко, ако беше жив, щеше да бъде горд какви хора носят името му, особено с толкова много байганьовци наоколо.

Сега сме отново на кръстопът и отново притеснени (има защо), но този път няма плачещи, а бойно настроени родители на Божан. Защото вятърът на двора, развял знамената на пилоните е толкова силен, че ни е вдигнал и двамата с Мария, точно както децата в стихотворението на Яна. Ще ми се да кажа, че сме станали като драконите на Денерис, защото не върви в моя публикация да не спомена нищо за филми.

Факт е обаче – тези 7 години пораснахме заедно с децата си.

Източник: https://trafficnews.bg/

Избрани Университети

Препоръчани Консултанти

Top